Когато баща му влезе, той скочи на крака в обичайната си поза като на страж, в очакване на нарежданията му.
— Да вечеряме.
Седна около масата с родителите си и зачака прислужниците да сервират храната. Вахан и Верон размениха няколко думи по повод приема, който даваха идната неделя. Ставаше въпрос за обикновено планиране, тъй като същинската работа щеше да бъде възложена на двамата готвачи, тримата портиери и легиона слуги, от които голямата къща гъмжеше. Бяха поканени дипломати и важни членове на арменската общност, много от които вече бяха потвърдили присъствието си, поради което бе нужно да се обсъди събитието.
— Ще дойдат ли турци? — попита майка му.
— Салим бей и двама паши.
Верон отвори широко очи.
— Ах! — изхленчи тя. — Трудно е с мохамеданите! Винаги оставят жените си в харема и има повече господа, отколкото дами. Пълна скука…
— Какво да се прави…
— Ами Берберян? Дали ще доведат децата?
— Мисля, че не.
— Жалко.
— Защо?
Верон хвърли поглед към Калуст. Момчето, като добро дете, се задоволяваше да мълчи и да яде храната в чинията си.
— Дъщеря им ще е добра партия за него.
Баща му се разсмя.
— Списъкът с кандидат-годеници за Нунуфар е безкраен, жено! — възкликна той. — Освен това казват, че вече е обещана на някакъв братовчед. Мисля, че няма да имаме късмет…
Разговорът ce проточи монотонно и чак в края на вечерята, когато прислужниците донесоха баклави за десерт, Вахан се обърна към сина си.
— Как беше в училище?
— Всичко е наред, господине. Сутринта имахме френски, а после три часа физкултура. Само че днес не ходих в библиотеката.
Това признание изненада родителите, които заинтригувано се взряха в Калуст.
— Така ли? — учуди се Вахан. — И какво прави през цялото това време?
— Отидох до Капалъ чарши.
Новината предизвика истинско удивление.
— Какво?!
Изумени, двамата спряха да се хранят и впиха ужасените си погледи в момчето, а Калуст, в опит да изпревари бурята, която надвисваше, съдейки по взиращите се в него смаяни лица, бързо пъхна ръка под масата и бръкна в джоба си.
— Спомняте ли си, господине, че похарчих меджидията, която ми дадохте, за една старинна монета? — попита той. Измъкна ръка изпод масата и показа златна паричка. — Спечелих това срещу онази глупава вехтория.
— Ти… Ходил си до пазара? — ядоса се баща му, пренебрегвайки монетата. — Луд ли си? Имаш ли представа какви опасности дебнат из улиците на Константинопол? Знаеш ли, че са пълни със страшни бегълци, които разсипват града?
— Знам как да ги избягвам, господине.
— И как така знаеш да ги избягваш? Това са хора, които са клали християни, сине! Те нямат милост, те са…
Калуст постави монетата пред баща си.
— Погледнете.
Вахан се наведе напред и присви очи, опитвайки се да разбере каква е монетата, която синът му му показва.
— Какво е това?
Ех, славен момент, помисли си Калуст, като едва сдържаше вълнението си и желанието да заподскача на стола си. Сега щеше да го впечатли.
— Една златна лира.
Постижението на момчето, особено имайки предвид крехката му възраст, логично накара баща му да се гордее с него.
— В крайна сметка не всеки ден една меджидия се превръща в златна лира! — похвали се Вахан на гостите си, които пристигнаха в неделя, след като им разказа историята с интригуващи подробности. — Момчето ще стигне далеч. — И веднага добави. — Пък и куражлия, а? Скита по улиците, за да прави бизнес!
Това бе голям напредък, защото след инвестицията на петте шилинга Калуст си бе спечелил репутация на „разсипник“ и „разглезено детенце“. Затова се зарадва на триумфа и гордостта, които финансовият му подвиг бе пробудил у семейството. Е, не е ли велик търговец? Насладата от изгодната сделка се просмука в кожата му, или може би просто бе в кръвта му, и продажбата на декадрахмата само стана поводът, изкарал на бял свят вроденото му удоволствие от изгодните сделки.
Истината бе, че започна редовно да претърсва кутиите с монети, които гръцките момчета продаваха на кея в Скутари, макар че така и не откри нищо толкова ценно. Но това нямаше да го спре, каза си той. Ако бе научил нещо, то бе, че светът е пълен с големи сделки, които чакат да бъдат сключени. Просто трябваше да се научи да има очи за тях и да не спира да подхранва естетическите си възприятия, а после да бере плодовете от това.
Започна да търси нови възможности и трябва да отбележим, че бързо разбра, че в килимите — стария бизнес на баща му — има голям потенциал. Затова започна внимателно да изучава платовете в опити да разбере кои бяха наистина ценни и защо. При един разговор с баща си по въпроса с известна изненада откри, че употребяваните килими са по-ценни от новите, което на пръв поглед противоречеше на всякаква логика.