— Разбира се!
— Освен това искам десет процента от печалбата — добави той, докато палеше пурата си. — Ако някоя инвестиция се провали, колкото и минимална да е вероятността за това, загубите, естествено, са за ваша сметка. — Англичанинът свъси вежди и се взря в събеседника си. — Надявам се, че това не ви притеснява.
— Не, разбира се. Струва ми се напълно разумно.
Домакинът издуха дима и докато се канеше да подхвърли още няколко идеи, в кабинета се разнесе звън. Калуст погледна в посоката на звука и установи, че идва от дървена кутия на бюрото на Блейк. Англичанинът се извини, стана и хвана две дръжки, като постави едната до ухото си, а другата — до устата.
— Ало? — извика той. — Ало? А, аз съм. — Замълча. — Кой? Аха! Как сте, стари приятелю? — Настъпи нова пауза. — Какво? Сега ли? Но… — Отново замълча. — Добре, тръгвам. Чао!
Помощник-секретарят на Министерството на външните работи постави обратно двете дръжки върху дървената кутия. Когато отново погледна Калуст, се изненада от смаяното му изражение.
— Говорите на някаква кутия?
Блейк се разсмя.
— Това е телефон — каза той. — Устройство, което предава глас на разстояние. Изобретен е в Америка и поръчахме няколко апарата за Уайтхол. Това е прогресът, момче!
Арменецът не изглеждаше убеден.
— Намеквате, че някой ви чуваше?
— Разбира се, драги. В случая събеседникът ми се намираше в кабинет номер 10. Премиерът е свикал събрание и секретарят ми ме уведоми. Опасявам се, че срещата ни приключи.
Всичко това бе ново и изненадващо за Калуст, който все още не сваляше поглед от дървената кутия, сякаш му бе трудно да повярва, и дори подозираше, че е жертва на остроумна шега.
— Как казахте, че се нарича този… апарат?
— Телефон — повтори Блейк. — Друга добра инвестиция. В този прекрасен век новите открития се множат и ще променят света, който познаваме. На ваше място бих купил акции на Лондонската телефонна компания „Едисън“. — Посочи кутията. — По мое мнение тези чудеса никнат като гъби и онзи, който знае къде да инвестира, ще спечели много пари.
Наистина, информацията е власт, помисли си Калуст, докато си записваше последното предложение. Времето бе изтекло и Калуст се изправи, обръщайки се към събеседника си, за да се сбогува.
— Благодаря за отделеното време — каза той, канейки се да протегне ръка. — Не знам как да ви се отблагодаря за любезността…
— Няма защо да ми благодарите — отвърна Блейк, докато подготвяше документите, които му трябваха за събранието. — Както казах, дължа услуга на баща ви. Освен това храня големи симпатии към арменците, затова насочих вниманието на премиера Гладстон към положението на християнските малцинства в Османската империя, поради което завързахме добри контакти с вашата общност. Дори утре имам среща с най-заможния арменец в Константинопол — господин Оханес Берберян, за да обсъдим какво бихме могли да направим за вашите хора.
Името се стори познато на госта.
— Берберян ли? Той е тук?
— Точно така! Добрият стар Оханес се премести в Лондон за известно време, за да бъде с дъщеря си, която завършва образованието си в страната на Нейно Величество. Мисля, че се чувства малко самотен, горкият. Не говори английски, нито френски. Знам малко турски, така че ще разменим няколко думи. — Блейк приключи с подреждането на документите в куфарчето си и се взря в госта. — Искате ли да ви дам адреса му?
Калуст вече бе срещал семейство Берберян в Константинопол. Оханес беше банкер и притежаваше кораби. Младежът познаваше семейството от приемите, които Саркисян организираха в къщата си в Скутари, а един от племенниците на Оханес дори му беше съученик в „Робърт Колидж“. Доколкото си спомняше, въпросната дъщеря беше едва на десет, когато миналата година той замина за Франция, но това не пречеше да бъде най-желаната невеста от арменските ергени в цялата Османска империя. Списъкът с претенденти за наследницата на Берберян бе дълъг, колкото да застеле Капалъ чарши, но…
Тази идея, която вероятно мълчаливо се бе зараждала у него, докато бе слушал разговорите на родителите си в Скутари, сега внезапно избуя в мислите на младежа. Значи, момичето учеше в Лондон. Това означава, че в момента бе далеч от всички кандидати за ръката ѝ. И кой е единственият млад арменец наоколо? Самият Калуст.
Какво имаше за губене?
— Да.
Англичанинът отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележник и започна да търси.
— Хайд Парк Терас 11 — продиктува той. — Намира се в Бейсуотър, приятел.