— Разбира се — отвърна младежът с непринудения тон на човек, който цял живот това е правил. — Разполагам с предварителна информация и се надявам да спечеля много пари от акциите, които изкупувам. — Пое си дълбоко дъх и внезапно се натъжи. — Проблемът е, че се чувствам самотен. Знаете как е. Сам в Лондон, не познавам сънародници тук, а копнея да говоря на нашия красив арменски език…
Тези думи бяха като музика за ушите на Оханес Берберян, който се почувства така, сякаш бе открил сродна душа.
— Много добре знам за какво говорите. Много добре! Самият аз се оплаквам от същото.
— Ужасно е! — промълви съчувствено младежът. — Страшно ми липсва животът в общността и… — Замълча внезапно, преструвайки се, че му е хрумнала идея. — Какво ще кажете да ви посетя тези дни? Дали няма да е неудобно…
Банкерът кимна ентусиазирано.
— Неудобно ли? Идеята е чудесна! — Хвърли поглед назад към къщата. — Виржини организира прием тази събота, към пет следобед. — Сви тлъстата си ръка в шепа до устата, сякаш казваше нещо тайно. — Много е неприятно, знаете ли. Всички говорят английски и аз нищичко не разбирам! Защо не дойдете?
Това бе всичко, което Калуст искаше да чуе. Опасявайки се, че събеседникът му може да размисли, веднага протегна ръка и стисна неговата.
— Значи, се разбрахме!
Приемът, даван от Берберян, събра на едно място мнозина отбрани лондонски граждани. Когато в събота Калуст пристигна в къщата, завари салона пълен с хора, които разговаряха с чаша шампанско в ръка и похапваха: дипломати, банкери, предприемачи, политици и дори неколцина артисти. Малка групичка бе наобиколила последната звезда на Уест Енд, която сензационно се бе появила в салона и в този момент бе център на внимание.
Младежът забеляза Оханес, седнал в единия край на дивана, с изражение, по което се четеше смесица между яд и срам. Очите на банкера светнаха и усмивка на облекчение озари лицето му, когато позна сънародника си.
— Саркисян! — възкликна той като корабокрушенец, съзрял спасителна лодка сред бурните вълни. — Радвам се, че дойдохте!
— Не бих пропуснал такова важно събитие! — отвърна Калуст, оглеждайки хората, които пълнеха салона. — Боже, целият град е тук!
— Така е — съгласи се домакинът. — Само дето не разбирам какво казват. Ох, ужасно е!
Гостът се настани до Оханес и подхвана разговор. Обсъдиха живота в Лондон, електричеството и телефоните, както и бъдещето на тези чудновати изобретения; разговаряха за Константинопол и банкерът сподели последните клюки около султана и великия везир. От време на време се появяваше някой гост, за да поздрави домакина, и в тези случаи Калуст предлагаше услугите си на преводач. Имаше невероятен късмет, осъзна той. В Константинопол момче като него никога не би спечелило вниманието на могъщия и недосегаем Оханес Берберян — най-богатия човек в страната. Но тук, в езиковата изолация на Лондон, милионерът се нуждаеше от приятелско рамо, от някого, с когото да разговаря на арменски за нещата, които го интересуваха. Това бе златна възможност.
— Не знам какво щях да правя без вашата помощ! — възкликна домакинът, когато поредният гост се отдалечи. Постави ръка на рамото на младежа, показвайки по този начин, че много го цени. — Трябва да кажа на Вахан, че има прекрасен син!
Калуст скромно сведе поглед.
— О, нищо особено — каза той. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нещо. — Сигурен съм, че в такива ситуации семейството също ви подкрепя…
— Кой? Виржини ли? Тя е много заета с гостите, милата. Има толкова хора, с които трябва да размени две думи, че няма време за мен, душичката…
Младият арменец бе започнал да опипва почвата и водеше разговора към въпроса, който го вълнуваше. Усети, че е настъпил моментът деликатно да пристъпи към последната част от плана.
— Госпожа Берберян… Тя ли е единствената ви близка тук, в Лондон? — попита той съвсем непринудено. — Никого другиго ли си нямате?
— Имам дъщеря си, разбира се.
Калуст отвори широко очи и се престори на изненадан.
— Какво? Дъщеря ви е тук?
— Да, тук е. Всъщност заради нея се преместихме. Знаете как е, Нунуфар дойде да учи и Виржини ми каза, че ще се тревожи и няма да издържи дълго далеч от нея. Майчинска ѝ работа. Все пак Нунуфар е само на единадесет, още е дете. Затова двамата стегнахме куфарите и пристигнахме, за да бъдем с нея. — Махна гневно с ръка. — Не минава и ден, в който да не копнея да се върна в Константинопол, признавам, но в крайна сметка… семейни ангажименти.
Гостът придоби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни нещо.