— Извинете!
Изненадана, че някой я заговаря на арменски, тя се обърна и съзря нисък чернокос младеж в безупречен костюм.
— Да?
— Името ми е Калуст Саркисян — представи се непознатият. — Миналата седмица бях на приема, организиран от господин Берберян, не знам дали си спомняте…
Девойката поклати глава.
— Простете, господине. Имаше толкова хора…
— Така е — съгласи се неохотно той. — Имате ли минута?
Арменката хвърли поглед към сергиите на отсрещния ъгъл и показа платнената торба, която носеше.
— Трябва да напазарувам, господине — заоправдава се тя. — До час трябва да съм се върнала в къщата и…
Видът на монета от една корона[22] прекъсна мисълта ѝ. Калуст веднага разбра, че бе привлякъл вниманието на девойката с короната, която прехвърляше между пръстите си, и ѝ направи знак с глава да го придружи.
— Монетата ще е ваша, ако ми правите компания за десетина минути в онзи пъб.
Без да се колебае, младата жена последва непознатия и двамата влязоха в мрачно помещение, пълно с грубовати мъже, надвесени над бара, на име „Кинг Едис“. Снишиха се на една маса до прозореца и Калуст поръча две бири и парче пай. Дамата му гледаше стеснително в пода и очевидно се чувстваше неудобно: бе свикнала тя да сервира, вместо на нея да ѝ сервират. Още по-добре, помисли си арменецът, докато вадеше тефтерче, за да си води бележки. Колкото по-срамежлива, толкова по-полезна щеше да му бъде.
— Доколкото знам — започна той, — името ви е Дируа и сте гувернантка на дъщерята на господин Оханес Берберян. Прав ли съм?
— Да, господине — потвърди тя. — Наистина работя като гувернантка в дома на господин Берберян.
— И всеки ден сте с госпожица Нунуфар?
Дируа замълча и недоверчиво се взря в него, готова всеки момент да побегне.
— Защо питате?
Младежът изправи рамене. Мислеше, че няма да е нужно да дава обяснения, но ако искаше да разчита на услугите ѝ, явно тя трябваше да знае поне каква бе целта на всичко това. В крайна сметка говореше с някакъв непознат.
— Да кажем, че съм кандидат за ръката на госпожица Нунуфар — обясни арменецът. — Сигурен съм, че сте отлично осведомена за дългия списък от кандидати за ръката ѝ, което значи, че трябва да намеря начин да стигна до сърцето на… ами, на моята любима. — Тогава сложи короната на масата, за да подсили ефекта от думите си. — Тази монета ще бъде ваша, ако ми дадете сведения, които могат да се окажат полезни.
Изражението на гувернантката малко поомекна, но все още изглеждаше стъписана.
— Какво по-точно ви интересува?
— Искам да узная какво харесва госпожица Нунуфар — обясни той. — Парфюми, цветя, храна, дрехи… Всичко, което би ми помогнало да я спечеля.
Дируа сведе алчен поглед към короната, която проблясваше на масата. Това са много пари! Една корона се равняваше на пет шилинга, или четвърт лира. Чудесна отплата за кратък разговор. Какво имаше да губи?
— Ако ви кажа, ще ми дадете ли монетата?
— Разбира се.
Не бе трудно да удовлетвори молбата му и след известни размишления гувернантката, преодоляла своята стеснителност, реши, че няма нищо лошо, ако сподели малко информация. Какво пък толкова? В крайна сметка тя просто помагаше на една голяма любов да разцъфне, нали така? Това бе благородна кауза. И ако така можеше да изкара една корона, кой би могъл да я съди? В днешно време животът на прислугата не беше лесен…
— Госпожица Нунуфар обича всичко, свързано с розите — заговори накрая тя и отприщи истинска лавина от ценна информация. — Цветя, парфюми, платове, цветове… неща, които ухаят на рози, имат нарисувани по тях рози или цвят на рози — всичко това ѝ допада.
Калуст бързо си записа.
— Мхм — измънка той, докато пишеше. — А храна? Предполагам, че не яде рози.
Дируа нервно се засмя.
— Разбира се, че не. За закуска иска печен боб с наденички, което малко дразни госпожа Виржини. Иначе обича арменска кухня — суджук и харпутски кюфтенца. Но най-любим ѝ е шоколадът.
Събеседникът ѝ се намръщи, думата му беше непозната.
— Как го казахте?
— Шоколад — повтори тя почти на срички, за да може той да запише правилно. — Една напитка, която се появи наскоро. Майка ѝ се опитва да я ограничава, което страшно ядосва момичето. Онзи ден се нацупи и се затвори в спалнята, защото госпожа Виржини не ѝ позволи да изпие една чаша на закуска. Каква сцена само!
— Шоколад, значи. Някакъв по-специален вид?
— Всяка сутрин пие млечен шоколад „Сър Ханс Слоънс“. Но ако някой ѝ предложи следобедна чаша, няма да откаже.
Като всичко останало, той записа прилежно и тази информация в бележника.