— Ех, детство! — възкликваше Оханес. — Когато си дете, можеш да бъдеш невинен!
Заедно с усилената работа по ухажването на наследницата на Берберян младият арменец усърдно се посвети на обучението си в „Кингс Колидж“ и усвояваше новата материя с лекота, което изненада приятно учителите му. Линейна алгебра, диференциално смятане, съпротивление на материалите, геометрично моделиране и добивни процеси бяха дисциплини, които Калуст изучи без особени затруднения, въпреки че най-голямата му страст, откри той, бе физиката.
— Имате голямо бъдеще в астрофизиката — каза му професор Уилям Томсън, считан за най-голямото светило в тази сфера на Британските острови. — Защо не се запишете във Висшето еталонно училище в Париж[26]? Това е точното учебно заведение за тази наука.
Тази идея накара Калуст да се размечтае. Ах, звезди, мъглявини, галактики! Жул Верн го изкушаваше, мадмоазел Дюпре също. Писа на баща си, че е „решен да учи физика“ и Париж е най-подходящото място за това, но отговорът разби илюзиите му.
„Не се забърквай в академични щуротии, младежо — смъмри го старият с раздразнение, което прозираше във всеки ред, който бе написал. — Никой не си изкарва хляба с мечти.“
Може би именно защото искаше да живее от мечтите си, или поне да не се ограничава да ги следва, младият студент продължи да играе на борсата, от която започна да печели значителни суми. Филип Блейк го бе взел под крилото си и освен че често го канеше на обяд в „Симпсънс“ на улица Странд, където сервираха най-добрата храна в града, англичанинът му правеше и подплатени със сведения предложения, които се оказваха изгодни; някои в краткосрочен план, което позволяваше приличен паричен поток, а други изискваха повече работа и планиране. Почти всички съвети на Блейк водеха до добри резултати, но никой не беше толкова печеливш, колкото онзи, който англичанинът му даде по време на третия им обяд.
— Случайно да имате някакви скрупули да инвестирате в оръжие?
Помощник-секретарят в Министерството на външните работи зададе интригуващия въпрос, докато разрязваше парче ростбиф.
— Оръжие ли? — учуди се Калуст. — Да не предлагате да си купя пистолет за самозащита?
— Не, за бога — невъзмутимо отвърна англичанинът. — Говоря за оръжейната индустрия, драги. Изпитвате ли угризения да инвестирате в тази област?
— Щом е печеливша…
Блейк пъхна в устата си парче месо и го сдъвка бавно и мълчаливо. Преглътна и отново заговори.
— Мой приятел, полковник, ми разказа за мъж на име еди-кой си Максим, който разработвал революционна картечница. Не знам дали сте в течение, но въоръжените сили не си падат по картечници. Вероятно защото имат недостатъка да засичат в най-неподходящия момент. Например по време на сражение.
— Сигурно е неприятно…
— Много неудобно. Заради тази пречка акциите на производителите държат ниска цена.
— Щом отворихте дума, подозирам, че тази картечница ще е различна.
— Правилно! — потвърди Блейк, сграбчвайки чашата с вино, което „Симпсънс“ внасяше от Франция. — Полковникът ме уверява, че играчката на въпросния Максим минава безпогрешно всички тестове. Бих казал, че е истинска машина за убиване. Ако е така, а не се съмнявам, че сведенията ще се окажат верни, е въпрос на време нашите въоръжени сили да преодолеят резервите си и да се докопат до тях. Когато това стане… бум! Печалбите на акционерите във фабриката ще се изстрелят нагоре като куршум от същата картечница!
Моливът и бележникът вече бяха извадени.
— Как се казва фабриката?
Англичанинът отпи глътка вино и попи устата си с избродирана с името „Симпсънс“ салфетка, като грижливо прекара безупречно бялата кърпа по краищата на русия си мустак.
— „Максим Гън Къмпани“ — каза той. — Тези акции, драги, ще се превърнат в машина за отстрелване на пари.
IV.
РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД, капките бяха толкова леки, че се рееха като листа във вихъра на вятъра, разсичайки металическата светлина на мъгливото небе на хиляди ресни; сякаш фин ефирен воал от ефирно сребро бе покрил града. През онази студена сутрин на 1885 година Хайд Парк Корнър кипеше от живот и ранния час, когато магазините отваряха и хората бързаха за работа; мъжете бяха облечени в шлифери и носеха шапки, някои — с вестник под мишница, а жените разнасяха разноцветни чадъри.
Докато нетърпеливо се вглеждаше в лондончани, които прекосяваха парка във всички посоки в странно организирана хаотичност, Калуст най-сетне съзря Дируа, която изникна от тълпата и се запъти към него.