— Тръгвам си — каза внезапно Калуст. — Получих нареждания да напусна Англия.
Оханес спря, шокиран от новината.
— О, не! — възкликна той. — Защо? Случило ли се е нещо?
— Нищо непредвидено. Завърших колежа и баща ми иска да се върна в Константинопол.
Банкерът отново тръгна, като размишляваше за последствията от новината, забил поглед в земята.
— Какво ще стане с мен? — простена той. — Сега кой ще ми прави компания по време на ужасяващите приеми у дома?
Трябваше ли Калуст да даде ясен знак за намеренията си? Може би му се искаше да подготви повече стария Берберян и да избере по-добре момента, в който да съобщи желанието си, но всъщност нямаше време за това. Ако не го направеше сега, кога щеше да му се отдаде възможност? Кога, щом напускаше Англия?
— Винаги ще имате компания — подхвана той, събирайки кураж да говори по същество. — Била тя и от страна на бъдещия ви зет.
Въдицата бе хвърлена. Дали рибата щеше да клъвне?
— Кой? Далечният братовчед ли? — учуди се Оханес. — Той е в Кайсери, горкият. Не ми върши работа.
— Тогава може би е добре да потърсите друг кандидат — осмели се да предложи Калуст. — Някой, който… е в по-добра позиция да ви подкрепи.
Банкерът го погледна заинтригувано и най-сетне разбра какво цели младежът. След това тръгна напред и мълча известно време, за да осмисли по-добре нещата. Когато заговори отново, подхвърли няколко тривиални забележки относно една цветна леха, за която смяташе, че трябва да се подреже. Излязоха от парка и свиха по Бейсуотър Роуд, докато Оханес разказваше за някакъв прием, организиран от жена му в края на седмицата, и накрая призна, че му липсва къщата в Константинопол.
Празните приказки на банкера бяха неговият начин да отхвърли претенциите на Калуст, без директно да го отсече. Наскоро дипломираният инженер схвана посланието и реши, че в този момент не си струва да настоява. Ще остави арменеца да говори, а по-късно насаме със себе си ще обмисли внимателно последствията от негативното му отношение и ще реши какво да прави занапред. Знаеше само, че е против природата му да се отказва, затова трябваше да намери друг начин.
Докато водеха неангажиращ разговор за цветята, за времето или за внушителната сграда на „Херъдс“, построена върху останките на опожарената постройка, Калуст внезапно спря и махна с ръка към една малка уличка.
— Елате, искам да ви покажа нещо.
Тръгнаха по късата Брук Стрийт и след няколко метра свиха надясно по тясна и спокойна уличка; от лявата страна се виждаха задните дворове на тухлени къщи, а отдясно се редяха спретнати бели фасади. Дърветата хвърляха широки сенки върху уличката, а до портите на една резиденция чакаха две коли.
— Какво става?
Калуст се обърна към една голяма къща в края на улицата.
— Виждате ли онази къща? — попита той, замахвайки с бастуна в същата посока. — Един ден ще живея там.
Оханес погледна към сградата, намираща се на Хайд Парк Гардънс 38. Забелязвайки, че къщата бе дори по-голяма от тази, в която живееше сега, и очевидно много по-скъпа, той избухна в смях.
— Ах, Калуст — възкликна той, сякаш му бяха разказали виц. — Понякога сте много духовит!
Инженерът се взря в него със сериозно изражение.
— Не се шегувам — увери го той с леко язвителен тон. — Един ден наистина ще живея там. Не се съмнявайте в думите ми!
Усмивката тутакси угасна на лицето на банкера, който чувстваше известен срам. Разбра, че събеседникът му говори сериозно, извини се смутено и замълча. Тишината отново се настани между тях и така повървяха доста време. Замисленият поглед на Оханес бе вперен в пътя, сякаш образите, които минаваха покрай него, не съществуваха, а виждаше само мислите си.
По някое време спря и, дошъл на себе си, се обърна към събеседника си.
— Вече знам, че сте амбициозен човек — отбеляза той, като внимателно подбираше думите си. — Това ми харесва. — Замълча за миг, сякаш все още обмисляше заключението, до което бе стигнал. — Единственото ми съмнение е дали сте на висотата на амбициите си. Ако успеете да осъществите делата, за които сега имате само думи, може би ще бъдете подходящият мъж за моята Нунуфар.
Сърцето на Калуст подскочи. Това изявление го свари неподготвен и той дори се зачуди дали е разбрал правилно. Но не. Оханес бе казал точно това, което той бе чул, нямаше съмнение. Можеше ли да храни надежда?