— Не се съмнявайте в това — убедително заяви той с пълното съзнание, че му се предоставя неочаквана възможност. — Имам големи планове и ще ги осъществя!
Вглъбен в мислите си, Берберян отново тръгна. Направи няколко крачки мълчаливо, сякаш все още обмисляше идеята си, и отново спря.
— Ето какво ще направим — каза накрая. — Нунуфар ще учи още две години в Лондон. Дотогава нещата остават така. Тя е сгодена за братовчед си и ще се омъжи за него след време. — Отново млъкна и продължи разходката си унесено. — Та този годеж ще бъде развален, ако и само ако аз се убедя напълно, че вие сте най-подходящ за нея.
Докато слушаше тези думи, в Калуст бушуваше вихрушка от емоции — хем се чувстваше потиснат, че годежът оставаше, хем се вълнуваше от възможността, която му се предоставяше.
— И… какво трябва да направя, за да ви убедя?
Оханес забави крачка за последен път и се взря в събеседника си с непроницаемо изражение.
— Не знам — отвърна той. — Изненадайте ме.
V.
ВТОРИ ПЕРОН НА ИЗТОЧНАТА ГАРА БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОЖИВЕН: пътниците даваха последни наставления, утешаваха се и се сбогуваха в минутите преди потеглянето. Тънкият воал на нощта се бе спуснал над Париж и призрачните силуети на влаковите композиции, нанизани на коловоза, контрастираха с луксозния интериор на вагоните, подсилен от газените лампи, които осветяваха всяко купе и превръщаха влака в истинско бижу.
Точно в седем и двадесет и пет униформен служител на Международната компания за спални вагони, чиято черна вратовръзка указваше, че е помощник началник-влак, изникна до вратата на един от вагоните. Внезапно настъпи тишина и гласът на кондуктора изпълни гарата.
— En voitture, messieurs et ‘dames![28] — обяви той. — „Ориент Експрес“ ще потегли след пет минути!
Суетнята по перона достигна предела си, когато морето от глави се раздвижи. Двойките се прегръщаха и разделяха, едни тръгваха, други оставаха, махаха с ръце, носачи мъкнеха куфари, кърпички се вееха, разменяха се думи и целувки, докато по лицата се стичаха сълзи от раздялата.
— Време е, нали?
Зелените очи на мадмоазел Дюпре се усмихваха; ако някой щеше да плаче, това със сигурност нямаше да е тя. Нямаше причина да е тъжна, защото онова, което я свързваше с мъжа, когото изпращаше, не бе любов, а неясна смесица от изгода и приятелство.
— Точно така, драга — отвърна Калуст. — Време е. — Той вдигна ръка за сбогом. — À bientôt![29]
— Bon voyage![30]
Един носач вече бе понесъл куфарите на безупречно облечения във фрак и цилиндър арменец, а той хвърли последен поглед към французойката, преди да се слее с тълпата, която се стичаше към влаковата композиция. Спря за миг и се качи във вагона.
Топлата и приветлива обстановка веднага го обгърна. Кондуктор провери билета му, кимна леко в знак, че всичко е наред, и го приветства с добре дошъл.
— Soyez le bienvenue, m’sieur![31]
Кондукторът даде наставления на носача, който придружи пасажера до купе номер осем.
— Съсед ще ви бъде най-богатият пътник във влака — отбеляза носачът и посочи към купе номер седем. — Или поне този, който дава най-щедри бакшиши.
На Калуст му хрумна да запита кой е мъжът, но реши, че с тази забележка носачът просто се опитва да измъкне добър бакшиш, затова не каза нищо.
Прибра се в купето и забеляза, че обзавеждането — както можеше да се очаква — бе от най-висока класа. Стените бяха облицовани с тиково дърво и махагон, седалките бяха от гладка испанска кожа със златни орнаменти, а завесите, изпъстрени с цветя в прасковен цвят, висяха на копринени въженца. Имаше звънец, с който да повикаш brigadier-postier[32], и една тръба, през която директно да разговаряш с шафнера[33].
— Неслучайно наричат „Ориент Експрес“ хотел на колела — отбеляза Калуст, докато носачът подреждаше куфарите му в купето. — И то много луксозен хотел, безспорно.
Даде бакшиш един сол на носача, отвори прозореца и се облегна на парапета. Тълпата, която бе дошла да изпрати пътниците, се бе стекла към композицията и хората се взираха в прозорците, за да се сбогуват за последен път. Потърси лицето на мадмоазел Дюпре, не го съзря, но в интерес на истината не го и очакваше.
В Лондон бе решил да се завърне в Константинопол с класа и „Ориент Експрес“, чието първо пътуване бе гръмко отразено по вестниците четири години по-рано, бе очевидният избор. Първото впечатление на Калуст потвърждаваше всичко онова, което се говореше. Пресата го бе нарекла „летящото килимче на Ориента“ — помпозна метафора, която бе събудила любопитството му. Затова нарочно бе дошъл в Париж, за да се качи на това истинско чудо на модерната епоха.