Мъжът от Константинопол
ПЪРВА ЧАСТ
Ориент
Животът е детството на
нашето безсмъртие
Гьоте
I.
ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ образуваха последователни разширяващи се кръгове в мръсното огледало на локвите с кална вода, тупвайки като зърна градушка в множеството дупки по черния път. Жителите на Трабзон бързаха да се подслонят, прескачайки от навес на навес — като тъжна игра на криеница, за да избягат от стоманеносивото небе, което гневно изливаше душата си.
— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — гръмна някакъв глас, който продължи да нарежда, сякаш призоваваше Светата Дева. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!
Мъжът, който се провикваше, беше бос и омазан с кал до коленете. Той пресече улицата бегом, носейки малко момче на раменете си. Главата на малкия беше увита с огромен чаршаф, за да го пази от дъжда; лицето му не се виждаше, а и не беше необходимо. Дори и прислужникът да не беше споменавал името на хлапето, всички добре знаеха, че това бе синът на господин Вахан Саркисян — търговеца на килими, който според сигурни източници имаше приятели в самия султански двор.
— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — отново се провикна прислужникът, сякаш това бе най-удачният начин да се промъкне сред проливния дъжд и калта между каретите, каруците, мулетата и бягащите минувачи, които изпълваха улицата. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!
Черно море, обикновено спокойно като гигантско езеро, се пенеше досами улицата и приличаше на разгневен звяр. Прислужникът с детето на раменете си не обърна внимание на огромната маса черна вода, която се блъскаше в скалите със свирепа ярост, заплашвайки да залее крайбрежната ивица, и зави надясно, като най-сетне достигна крайната си точка. Скри се зад една порта и се затича към малка сграда, като спря чак в сумрачно фоайе, където имаше група други деца и неколцина възрастни, които все още изтръскваха водата от дрехите си.
С уморена въздишка той положи малкото телце на пода, махна чаршафа от главата му и заоглежда косата му.
— Е, момче — попита той, забелязвайки мокър кичур, — дъждът намокри ли те?
Хлапето кимна.
— Да.
Прислужникът разреса мокрите кичури на момчето с пръсти, приглаждайки косата му назад.
— Ето, готово! — възкликна той, сякаш чудодейно бе разрешил проблема. — Сега може да вървиш в час, момко. Побързай, Защото иначе…
Една дебела ръка грубо се стовари върху рамото на хлапето, прекъсвайки последните наставления на прислужника.
— Той идва с мен — отсече силуетът, който се бе приближил към тях. — Ти също, каведжи.
Каведжи — човекът, който приготвя кафето, както наричаха прислужниците, вдигна поглед и със смесица от почуда и ужас разпозна едрата и внушителна фигура на своя господар.
— Господине! — възкликна той и веднага сведе поглед в знак на подчинение. — Както кажете, господине.
Вахан Саркисян му обърна гръб и завлече детето до стената, на която имаше табло със списъци. На листовете имаше изписани на ръка с арменски символи имена и цифри срещу тях.
— Виждаш ли това? — попита Вахан, посочвайки един ред с тлъстия си показалец. — Оценката ти. Получил си осемнадесет.
Хлапето преглътна страха от баща си и хвърли поглед на оценките.
— Добре е… Нали?
Вахан неочаквано вдигна ръка и зашлеви сина си.
— Но не е най-високата оценка! — изрева той с почервеняло от внезапен пристъп на ярост лице. — Погледни! — Принуди детето да обърне влажните си очи към таблото с оценките и посочи друг ред. — Виждаш ли оценката на сина на Шакхиан — Сетрак? Колко е получил той? Деветнадесет! Деветнадесет, виждаш ли?! А баща му… баща му е един прост продавач на плодове! — Мъжът се взря в момченцето с изражението на съдия в момента на присъдата. — Щом Сетрак е успял, ти защо не си? Искаш да ме изложиш пред целия град ли? Да ме посрамиш?
С парещо от плесницата лице и с трепереща трескаво брадичка, детето наведе глава, готово всеки момент да се разплаче от несправедливото обвинение, но преглътна напиращите сълзи и отново вдигна поглед, за да се взре упорито в реда, посочен от баща му. Сетрак наистина беше изкарал деветнадесет точки, което го превръщаше в най-добрия ученик. Всъщност той представляваше сериозен съперник. Но какво пък, неговите осемнадесет не му се струваха никак зле!