След като така или иначе бе в града, реши да остане няколко дни и да се обади на бившата си учителка от Марсилия, мадмоазел Дюпре, която тъкмо завършваше специалност „Литература“ в Сорбоната. Калуст откри очарованието на Париж: не само забележителностите на града, които му бе показала мадмоазел Дюпре, отделяйки специално внимание на съкровищата, изложени в Лувъра, но и дръзките представления във „Фоли Бержер“. А вечерта, когато се прибраха в хотела, тя го дари и с удоволствието, което носеше тялото ѝ, сякаш се бяха върнали към среднощните уроци, които му преподаваше в Марсилия. Всичко това в замяна на пълна шепа франкове, разбира се. Приятелството си беше приятелство, но някои неща си оставаха просто бизнес.
Дълго и тъжно изсвирване отекна на гарата, изтръгвайки Калуст от сладките спомени за седмицата, прекарана в Париж. Тълпата на перона се раздвижи неспокойно, предчувствайки, че моментът е настъпил; глъчката се усили и зазвуча превъзбудено, крещяха се последни думи за сбогом, подаващите се от прозорците ръце докосваха тези, които се протягаха от перона, летяха въздушни целувки, последен поглед, усмивка и малко сълзи. „Ориент Експрес“ се разтресе, все едно се прокашля и сякаш вече му липсваше Париж, и най-сетне потегли с продължителна и печална въздишка.
Пътуването започваше.
Калуст излезе в коридора с намерение да се разходи из влака и вниманието му бе привлечено от приглушен звук, който сякаш идваше от съседното купе номер седем. Понечи да отмине, но споменът за забележката на носача за пасажера, настанен там, го накара да спре. Дали пък не му се откриваше нова възможност? В крайна сметка нали именно малките вратички понякога водят към големите зали? Преодолявайки неохотата си да се меси в чужди работи, той се върна и почука на вратата на купето.
— Всичко наред ли е?
Чу странен гъргорещ звук и разтревожен, сложи ръка на ръчката и отвори вратата. Съзря мъж, застанал на четири крака на пода, надвесен над локва повръщано.
Мъжът усети, че някой го наблюдава от коридора, и вдигна глава.
— Лошо ми е…
Без да губи време, Калуст натисна звънеца, за да повика помощ, и помогна на неразположения пътник да се изправи. В купето се носеше кисела воня, затова Калуст дръпна пердетата и отвори прозореца, за да влезе чист въздух. Секунди по-късно в купето пристигна носач и като видя положението, веднага грабна комуникационната тръба и се свърза с шафнера с молба да повика лекар.
След като се увери, че пасажерът вече идва на себе си, обяви, че отива за кофа и парцал, за да почисти купето, и изчезна по коридора.
Докато чакаха лекаря, Калуст изведе мъжа навън и го заведе до близкия край на коридора.
До вратата на тоалетната стоеше служител, чието единствено задължение бе да почиства санитарното помещение след използването му. С негова помощ вкара мъжа в банята, за да си наплиска лицето.
После неразположеният пасажер бе върнат в купето, където лекарят на влака вече го чакаше с чантичката си и увесен на шията стетоскоп.
Калуст осъзна, че присъствието му вече не е необходимо и че се превръща в обикновен зрител на прегледа, затова се сбогува и отиде да си гледа своите работи.
Леко почукване, почти допир по вратата, прекъсна четенето на Калуст. Беше късен следобед на втория ден от пътуването и червеникавото слънчево кълбо отдясно галеше просторните плата на Унгария.
— Влезте!
Вратата се отвори и арменецът видя лице с мустаци и остра брадичка да наднича от коридора. Беше пасажерът от купе номер седем.
— Аз съм вашият съсед — представи се гостът, очевидно вече възстановен от вчерашното си неразположение. — Дойдох да ви благодаря за благородството. Наистина постъпихте много любезно.
Калуст скочи от мястото си.
— О, няма за какво да ми благодарите! — възкликна той. — Радвам се, че ви виждам в добро здраве! Предполагам, че вече сте превъзмогнали това… неразположение.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Несъмнено! — каза съседът по купе. — В Париж ядох стриди, които не ми понесоха. С клатенето на влака, макар и леко, стомахът ми се преобърна и ми стана лошо. Лекарят обаче се погрижи за мен, даде ми някакви вълшебни соли и след ден почивка съм като нов. — Мъжът посочи книгата, която Калуст бе оставил на масичката. — Не исках да ви прекъсвам. Дойдох само да ви благодаря за добрината, която сторихте, и да ви кажа, че съм на ваше разположение за всичко. Вие бяхте изключително великодушен с мен.