Размениха още няколко любезности относно това какъв късмет е влакът да разполага с лекар, но по някое време разговорът се изчерпа. Като нямаше вече какво да си кажат, се сбогуваха.
Арменецът седна на мястото си и се върна към четенето. Половин час по-късно друго почукване отново го прекъсна. Отиде да отвори и този път беше шафнерът.
— Мосю, часът е седем и четиридесет и пет — заяви французинът с официален тон. — Вечерята ще бъде сервирана след четвърт час.
Тъй като имаше достатъчно време, Калуст довърши главата и започна да се приготвя за вечеря. Оправи вратовръзката си на огледалото, облече сако и излезе.
Точно в осем часа арменецът се появи в ресторанта.
След като се възхити на обстановката, Калуст огледа пасажерите и забеляза познатото лице на съседа си по купе. Мъжът седеше до прозореца отляво, на маса за двама.
— Сам ли пътувате? — попита пътникът от купе номер седем, подканвайки го с любезен жест към свободното място на масата си. — Защо не ми правите компания?
Новодошлият не се поколеба; откриваше му се прекрасна възможност да научи повече за „най-богатия човек във влака“, но думите на носача.
— С удоволствие — отвърна арменецът и се отправи към масата. — Позволете да ви се представя. — Той протегна ръка.
Инженер Калуст Саркисян от Константинопол.
Съседът по купе се изправи, усмихна се и му стисна ръката.
— А, сънародник! — възкликна той и отново се настани на мястото си. — Името ми е Базил Захаров и също съм от Константинопол.
— Чудесно съвпадение, наистина. — Калуст присви очи. — Но… името ви не звучи османско…
Захаров се разсмя.
— Нищо не ви убягва, а? — отвърна той. — Семейството ми е от Гърция и е избягало в Русия след масовите турски кланета през 1821 година и името ни е придобило руско звучене, въпреки че след това се върнахме в Константинопол. Роден съм с името Василиос Захарияс Захароф, но предпочитам да ме наричат Базил Захаров. — Повдигна гъстите си вежди. — Звучи някак по-загадъчно.
Докато слушаше, Калуст си играеше разсеяно със сребърните прибори на масата.
— Интересно, името ви ми се струва познато — заинтригувано отбеляза той. — Къде съм го чувал?
Гъркът сви тънките си, почти свирепи устни, докато се колебаеше как да отговори.
— Зависи от професията ви. Ако въпросът ми не е недискретен, с какво се занимавате?
— Наскоро завърших инженерство и сега се връщам в Константинопол. Единственото, което ми донесе някакви приходи през последните години, бяха няколко добри инвестиции на „Роял Ексчейндж“.
— Тогава може би ме познавате от там.
Очевидно непознатият имаше някои съображения относно самоличността си, което накара арменецът да се замисли за сделките, в които бе инвестирал на борсата. Припомни си всяка закупена акция през годините и след секунди отвори широко очи, досетил се кой е събеседникът му.
— „Максим“! — възкликна той. — Вие сте представител на „Максим“!
— „Норденфелд-Максим“ — поправи го Захаров с усмивка. — Браво, добре сте се информирали. Виждам, че сте добър инвеститор. Всъщност моята компания е „Норденфелд“. Благодарение на усилията ми, и го казвам без излишна скромност, успяхме да се слеем с „Максим“ и мисля, че това сътрудничество ще се окаже много изгодно.
Калуст внимателно изучаваше мъжа срещу себе си. Спомни си, че Филип Блейк му бе споменавал за Базил Захаров, наричайки го „търговеца на смърт“, тъй като продаваше оръжие в целия свят. По гърба на арменеца полазиха тръпки. Да закупи акции на „Максим Гън Къмпани“, беше едно — нищо и никакви хартийки, които се разменяха на „Роял Ексчейндж“; съвсем друго бе да вечеря с човека, продал най-много оръжие в целия свят. Как да постъпи? Да стане и да си тръгне? Тази мисъл му вдъхна спокойствие, но той веднага я отпъди. Трябваше да се държи като джентълмен. Освен това можеше да научи нещо от успехите на събеседника си.
— Преди две години купих акции на „Максим“ по съвет на приятел — сподели той. — Но все още не съм спечелил нищо от тях и се опасявам, че така и ще си остане…
— Грешите, драги. От момента, в който се присъедини към нас, „Максим“ престана да бъде враг, който ни саботира, и се превърна в приятел, който ни помага да се разрастваме. — Захаров се наведе напред. — В момента сключваме убийствени договори! Знаете ли…
Сервитьорът прекъсна разговора и им подаде менюто; листът, отпечатан със златисто мастило, предлагаше завидно разнообразие от ястия, достойно за банкет. Всъщност целта му не беше клиентите да изберат желаното ястие, а да ги информира какво ще им поднесат. Така започнаха да сервират вечерята, докато мъжете говореха за бизнес.