— Опасявам се, че аз съм виновен за безполезните ви акции — пошегува се Захаров, докато се хранеха. — Докато с „Максим“ бяхме конкуренти, аз постоянно ги саботирах.
— Така ли? Как?
— О, нямате представа! Преди две години италианските въоръжени сили повикаха „Норденфелд“ и „Максим“ за демонстрация на картечници в Специя. Тази на „Максим“ бе истинска сензация, а нашата — много по-лоша, разбира се. Съзнавах, че при равни условия с тях бяхме загубени, и знаете ли какво направих? Вечерта преди демонстрацията намерих начин да заведа представителите на „Максим“ в един бордей в града, като наредих на момичетата да ги усмъртят. Те бяха толкова изпълнителни, че на следващия ден типовете от „Максим“ дори не се появиха на демонстрацията! Какъв е изводът? „Норденфелд“ получи договора!
Калуст повдигна вежда.
— Не ми звучи като лоялна конкуренция…
— В бизнеса, драги, е като в любовта или на война: всичко е позволено — заяви гъркът. — Миналата година австро-унгарската армия организира демонстрация във Виена. Разбира се, не можех да прибегна отново до номера с бордея. Какво направих ли? Подкупих пазача на склада, където „Максим“ държаха оръжията си, и в нощта преди демонстрацията проникнах вътре и повредих картечницата. Когато дойде моментът да покаже какво може, оръжието стреля два-три пъти и — пуф! — засече. Спечелихме и този договор! Притиснах конкуренцията по такъв начин, че те разбраха, че доникъде няма да стигнат, и накрая се съгласиха да се слеят с „Норденфелд“. Само така можеха да се отърват от мен.
— С други думи — възхити се Калуст, — сега представлявате същите картечници, които преди това сте саботирали!
Гъркът шумно се разсмя.
— Кажете, не е ли гениално?
Докато разговаряха, сервитьорите, всички облечени с фракове, жокейски панталони до коляното и копринени чорапи, носеха и отнасяха чинии, изработени от севърски порцелан, със златен кант по ръба. След супата последва ордьовър от стриди, хайвер и лангуста, после печена риба, еленско месо, петел със сини сливи, а за десерт се насладиха на няколко вида сладолед, торти и дузина сирена, поднесени с различни плодове. Влакът се поклащаше толкова леко, че нито капка вино не се разля по масата от чашите, изработени от кристал Бакарат.
След вечеря, два часа по-късно, Калуст и Захаров отидоха в салона, който се намираше в дъното на вагон-ресторанта. Помещението бе обзаведено с кожени канапета и лавици с книги и списания на няколко езика, пресъздавайки атмосферата на изискан лондонски клуб. Арменецът поръча чаша вино „Порто, а гъркът се спря на коняк „Наполеон“, от който изпи солидно количество с аргумента, че все още празнува сливането на „Норденфелд“ и „Максим“, случило се няколко седмици по-рано.
Търговецът на оръжия се шегуваше с натоварената си програма. Разказа, че постоянно пътува и посещава само луксозни хотели, което впечатли Калуст. Но младият арменец искаше да чуе нещо друго. Умираше от любопитство да научи как такъв успешен бизнесмен е сключил първия си голям договор — опит, който той смяташе, че ще му е полезен в бъдещите бизнес начинания, но му бе неудобно да пита направо.
Едва когато час по-късно забеляза, че събеседникът му е доста почерпен и много-много не си мери приказките, събра кураж да засегне темата.
— Най-любопитното от живота на един бизнесмен е начинът, по който се е издигнал — подхвърли той, сякаш коментарът му не засягаше никого конкретно. — Човек може да научи много от тези истории, не мислите ли?
— И още как! — съгласи се Захаров с блясък в очите, вперени в златистата течност, която танцуваше в чашата му. Това може би беше четвъртото му питие след вечеря и започваше да заваля думите. — Вземете мен например. Аз бях господин никой, който развеждаше туристите на Константинопол по курви. Един ден приятел ме препоръча за мястото на продавач в „Норденфелд“. На непълен работен ден. Плащаха ми малко — пет лири на седмица, но ми обещаха комисионна от десет процента, ако успея да продам нещо. Звучи добре, нали? Обаче знаете ли какво ми дадоха? Една скапана подводница, която постоянно аварираше! По онова време хората дори не знаеха какво е подводница и „Норденфелд“ не успяваше да я продаде. Та за тая проклетия ме накараха да търся купувач.
— А! И какво направихте, за да се отървете от нея?
Захаров докосна челото си с показалец.
— Използвах главата си, момко! — Потисна едно оригване.
— Балканите се въоръжават заради османците, нали така? Тъй като никой не искаше тъпите подводници, поисках позволение от „Норденфелд“ да продам първата машина на по-ниска цена. Онези типове отначало не искаха, стиснати са като дявола, но някак си успях да ги убедя. После отидох в Атина и се срещнах с гръцкия министър на отбраната. Предложих му подводницата с голяма отстъпка и му казах, че тази машина ще постави османците на мястото им… и, разбира се, му обещах пет процента от парите от продажбата да бъдат преведени на личната му сметка… Сключихме сделка и така продадох първата си подводница!