— Не знам колко струва една подводница, но се съмнявам, че продажбата ѝ би направила някого богат…
Гъркът вдигна ръка.
— Почакайте, младежо! Почакайте, това не е всичко! — Отпи глътка коняк. — Знаете ли накъде тръгнах, когато напуснах Атина? Право към Константинопол, разбира се! Уговорих си среща с османския министър на войната и разтревожен му разкрих, че гърците са се сдобили с опасен кораб, който може да се потапя под вода и незабелязано да проникне във водите на Мраморно море. Да не говорим, че може да преплава Босфора и да вдигне султанския дворец във въздуха! Човекът щеше да се насере от страх, трябваше да го видиш! Веднага поръча две подводници, и то на нормалната им цена!
— Еха! Да продадеш нещо без рушвет, си е истинско постижение!
— Как пък не! Министърът беше глупав, но не чак толкова. Прибра си комисионната.
— О!
— А после? Намерих начин да информирам руски агенти, че османските въоръжени сили разполагат с две мощни подводници, готови да плават в Черно море и да бомбардират военноморската база в Крим. Царят щеше да припадне, горкият! Веднага прати военното си аташе в Лондон, за да купи няколко от нашите подводници. И този път — без рушвет.
— Но вие, разбира се, сте си получили комисионната.
Захаров гаврътна останалия коняк и шумно стовари празната чаша на масичката. Сетне се изправи, за да се отправи към купето си.
— Спечелих цяло състояние, младежо!
През остатъка от пътуването Калуст не потърси повече съседа си по купе. Освен това след потеглянето на влака от Букурещ Захаров се радваше на компанията на червенокоса румънка, която някой беше представил в купе номер седем. Затова Калуст се задоволи само с формален поздрав всеки път, когато срещаше гърка във влака, сам или с неговата спътница.
Когато „Ориент Експрес“ пристигна в Ниш, Сърбия, началник-влакът информира пътниците, че трябва да се прехвърлят на дилижанс, тъй като железопътната линия на територията на България не беше завършена. Калуст слезе от влака заедно с носач, който занесе куфарите до неговия дилижанс — карета с четири места, теглена от два коня. Вътре изглеждаше уютно, макар че беше тясно и прозорците бяха миниатюрни.
— Що за прозорци! — запротестира арменецът. — Така не може да се диша! Няма ли дилижанс с по-големи прозорци?
Кочияшът, с камшик в ръка, поклати глава.
— Прозорците неслучайно са толкова малки — каза той, подготвяйки се да тръгва. — Мерки за сигурност.
— Сигурност ли?
Кочияшът се настани на мястото си.
— Заради изстрелите, господине, заради изстрелите! — възкликна той, като хвана юздите. — С малки прозорци пътниците са по-защитени от куршумите на бандитите, които кръстосват пътищата.
Тази информация стресна четиримата пътници в дилижанса и арменецът се запита дали наистина бе разумно да се впуска в това приключение. Говореше се, че работата по линията ще приключи догодина и чак тогава ще е възможно да се пътува до Константинопол, без да се налага прехвърляне в Ниш. Хрумна му да отложи пътуването, но размисли. Какво щеше да прави? Да остане в Ниш, по средата на нищото, и да гледа как пасат кравите? Разбра, че е прекалено късно да се върне назад, и примирено зае мястото си в тясното пространство.
Преходът с дилижанса се оказа истински кошмар.
Друсаха се повече от двеста километра по лоши пътища, като прекосиха много диви места. И всичко това само с няколко спирания в селища, които се считаха за сигурни, за да сменят конете.
— Ако по някаква причина се наложи да останем тук — обясни кочияшът по време на една от почивките, — пътниците ще трябва да спят в дилижанса.
— Я стига! Защо?
— По причини, касаещи хигиената и сигурността им.
Отговорът не убеди някои пътници, които чувстваха неудобство, но последвалите събития подкрепиха доводите на кочияша. На половината от пътя, някъде след София, се чуха изстрели и пътниците, с които младият инженер споделяше колата, бяха обзети от ужас.
— Мили боже! — изпищя една френска матрона, чиито обикновено розови страни побеляха като платно. — Ще умрем!
Калуст се сви на мястото си, също пребледнял от страх. Беше толкова уплашен, че не бе способен да пророни и дума. Единственият звук, който се чуваше от него, бе бясното биене на сърцето му. Изстрелите наоколо продължиха известно време, понякога се чуваха наблизо, но повечето идваха отдалеч и дилижансът отново потегли, сякаш нямаше нищо общо със случващото се около тях. Няколко километра по-нататък гърмежите заглъхнаха и колата спокойно продължи по пътя си. Спря чак на следващата сутрин, когато стигнаха Татар Пазарджик, откъдето се прекачиха на друг влак на Международната компания за спални вагони.