— До родината на керосина, младежо.
Влакът въздъхна тежко и продължително с гъст дим, сякаш пръхтеше от изтощение. Разтресе се силно, като в предсмъртен спазъм, и накрая спря. След като надникна през прозореца, за да добие първоначална представа за града, Калуст махна на носача от железопътната компания, грузински младеж от благороден, макар и беден произход, който взе куфарите и ги завлече по коридора до вратата. С последни сили ги свали на перона.
Арменецът слезе след него, даде му бакшиш от девет пенса и мигновено бе обграден от трима татарски кочияши, облечени в традиционни костюми.
— Желаете ли транспорт, господине?
Калуст избра онзи, който му се стори най-надежден, и го последва по перона, докато напуснаха гарата и стигнаха до раздрънкан файтон. Очевидно поддръжката на превозното средство не беше на кой знае какво ниво.
— Към грандхотела.
Татарският кочияш подреди куфарите и новодошлият се настани във файтона. Когато потеглиха, той се залепи за прозореца, за да почувства града с цялото си същество.
Баку.
Пътуването бе дълго, преди три седмици бе тръгнал от кея на Галата с парахода Niemen. Бе плавал по Босфора и Черно море до Батуми, откъдето се качи на влак на Транскавказките железници през Мингрелия до Тифлис. От третия етаж на хотел „Берлин“ бе зърнал царя и царицата, от плът и кръв, да се разхождат с кола из столицата на Южен Кавказ заедно с княза и придворните, придружени от арменското, грузинското и татарското регентство, пременени в най-елегантните си тоалети.
Каква гледка само!
Но в този момент Калуст се намираше в Баку — целта на неговото пътуване, и остана крайно изненадан. Очакваше да види град с изявен персийски облик, като се започне от кулата, от която се бе хвърлила дъщерята на един хан, ако се вярва на вълнуващия пътепис на Александър Дюма, който бе прочел преди няколко години в Марсилия. Но докато пътуваше с файтона, видя модерен град с широки булеварди и големи, наскоро построени сгради. Изпита разочарование, тъй като търсеше магията на отминали времена и техните ханове, но като че ли мястото не бе по-различно от всеки друг руски град.
Вятърът го блъскаше в лицето, рошейки косите му, когато внезапно усети остра миризма. Беше неприятна, напомняше киселина и вероятно се отделяше от някакво химическо вещество. Подаде главата си през прозореца и заговори кочияша, опитвайки се да надвика шума от движението на колата.
— Каква е тази миризма?
Мъжът тъкмо щеше да размаха камшика, за да накара коня да побърза, но се спря.
— Петрол, господине! Миризмата на петрола! — Той посочи към шосето, по което се движеха. — Виждате ли това?
Арменецът сведе поглед и забеляза сиво-синкаво петно, което покриваше част от настилката. Вгледа се внимателно и разбра, че руснаците използваха втвърдените отпадъци от нефтените рафинерии, за да застелят улиците. Калуст първо се отврати, но след като наблюдава известно време другите файтони и коне, които се движеха по улицата, забеляза, че те не вдигаха прах и не хвърляха кал при преминаването си. Тогава го озари идеята, че употребата на втвърден нефт за настилка всъщност бе гениална идея. Защо да не стигне и до Европа?
Мислите на арменеца бяха прекъснати от виковете на кочияша, който дърпаше юздите на конете. Файтонът спря.
— Пристигнахме, господине — обяви мъжът и скочи на земята. Сетне започна да сваля куфарите. — Това е грандхотел „Баку“.
Хотелът бе считан за най-добрия в града и бе сравнително добре обзаведен, но не впечатли особено Калуст. Пътуването в „Ориент Експрес“ го бе запалило по лукса, особено след като Базил Захаров му бе описал преживяванията си из най-добрите европейски хотели. Ето това се наричаше живот!
Докато разопаковаше куфарите в стаята, някой почука на вратата и Калуст отиде да отвори. В коридора стоеше около тридесетгодишен синеок мъж с брада и грижливо сресана руса коса, който държеше шапка и настойчиво се взираше в него.
— Добър ден! — поздрави той. — Вие сте господин Саркисян, предполагам…
— Да, аз съм.
Непознатият протегна ръка.
— Казвам се Емануел Нобел — представи се той. — Снабдител съм на баща ви и получих телеграма от него, в която съобщава за пристигането ви с молба да ви разведа из града. Съдържателят на хотела ме уведоми, че сте се настанили, и идвам да ви уведомя, че съм на ваше разположение.
След като поздрави госта си и му благодари за любезността, Калуст го помоли да изчака, за да се приготви. Няколко минути по-късно, вече освежен, той слезе по стълбите към фоайето и се отправи към него.