— Значи, сте от семейство Нобел? — попита той новия си приятел. — Онези Нобел, които управляват петролния бизнес в Русия?
— Същите.
— Интересно. Знаете ли, четох много за вашите инвестиции, докато подготвях дипломната си работа в „Кингс Колидж“. Изглежда, ваш роднина — господин Лудвиг — е най-големият петролен магнат в тази част на света.
— Това е баща ми. За жалост, той почина миналата година…
Тази новина смути Калуст за момент.
— О, простете! Не знаех…
— Не се тревожете. След като баща ми почина, аз поех компанията.
— Ами чичовците ви? Какво се е случило с този, който е изобретил динамита? Май четох някъде, че също е починал…!
— Чичо Алфред ли? Недоразумение. Когато баща ми почина, вестниците помислиха, че става дума за чичо, и писаха за изчезването на изобретателя на динамита. Някои го нарекоха Изобретателя на смъртта. — Устните му за кратко се извиха в усмивка. — Чичо ми бе много потиснат, когато прочете вестта за смъртта си, горкият. Тогава осъзна, че ще го запомнят единствено заради динамита. Новините толкова го натъжиха, че промени завещанието си с намерението да учреди някакъв фонд, само и само да подобри репутацията си[34]. — Емануел сви рамене. — Пилеене на пари, мен ако питате. И така, той е зает със своите си неща и предпочете да ми повери бизнеса тук, в Баку. Както вероятно предполагате, няма много желаещи да се заточат в този град…
Излязоха от хотела и арменецът откри, че вече почти не забелязва миризмата на петрол, която му бе толкова неприятна на идване с файтона. Явно хората могат да свикнат с всичко.
С покровителски жест Емануел освободи кочияша, тъй като предпочиташе да разведе госта си пеша. Следваше ги висок и набит мъж с пиратска брада и затъкнат в колана пистолет, който домакинът представи като кочши — татарин, който ги охраняваше.
— Имате нужда от гавазин? — учуди се Калуст. — Та ние се намираме в цивилизован град, нали?
На лицето на Емануел се появи иронична усмивка.
— Така ли мислите?
Не бяха изминали и триста метра, когато някакъв силует ненадейно се нахвърли върху арменеца. Настана суматоха и преди да се усети, Калуст вече лежеше по гръб на тротоара, а мъжът върху него бе блокирал ръцете и краката му. Докато се опомни, усети, че тежестта на непознатия изчезва, и осъзна, че гавазинът на Емануел го бе вдигнал като чувал с картофи и го бе захвърлил върху покритата с катран улица.
Все още замаян от случилото се, Калуст се изправи и се огледа. Огромен мъж, може би два метра висок, с продълговато и грозно лице, черна и гъста брада и с камшик в ръка, се биеше с трима мъже в окаян вид. Бе трудно да се каже кой взима превес, тъй като щом великанът се освободеше от единия, другите двама веднага се нахвърляха отгоре му.
Емануел направи знак на гавазина и татаринът се гмурна в мелето като същински бик, за да помогне на великана срещу противниците му. Изправени срещу двама истински титани, тримата осъзнаха, че нямат шанс, и побягнаха; единият от тях накуцваше. Великанът обаче се спусна след тях, налагайки ги с камшика. След няколко метра се отказа да ги гони и се върна. Противниците му бяха прекалено бързи за него.
— Е, Арпиар? — заговори шведът, когато всички се поуспокоиха. — Победихте ги и въпреки това хукнахте след тях, а? Струва ми се малко злобничко от ваша страна…
Докато се приближаваше към новодошлите, великанът оправяше измачканите си дрехи и навиваше камшика. Вървеше задъхан и освен огромното му тяло, най-забележителното у него бе погледът му, в който блестеше някаква лудост, дори злост. Това вероятно се дължеше на гъстите вежди, които му придаваха вид на широкоплещест Мефистофел.
— Злобничко ли? — изръмжа гръмко той. — Аз съм зъл! Дори много зъл! И горд! Знаете ли защо? Защото само слабаците са добри, ясно ли ви е? Правят се на добри, защото не са достатъчно силни, за да бъдат лоши!
— Да, знам теорията ви — отстъпи Емануел. — Но не смятате ли, че вече е време да се вразумите? Защо не оставите гавазите да се бият вместо вас?
— Нямам нужда от тези женчовци! — Той посочи към татарина зад себе си. — Не се нуждая и от помощта на вашия човек! Прекрасно щях да се справя и сам с тези дрипльовци.
— Не така — отвърна шведът, размахвайки пръст, сякаш му се кара. — Неблагодарността е грозно нещо, драги Арпиар Зиновиев! Пратих моя телохранител да ви помогне и така ли ми благодарите? На какво прилича това?
— Какво искате да направя? Да ви разцелувам ли?
— Едно „благодаря“ ще е достатъчно.
Зиновиев подсмръкна звучно, обърна се и изплю една гъста храчка на земята.
— Благодарност ли искате? Тогава заповядайте утре вечер в имението ми. Ще видите какво означава истинско забавление.