— Ами другите германци? Как реагираха те?
Баща му сви рамене.
— Какво да кажат? Замълчаха си, какво друго. Но по време на коктейла поговорих с един от тях, на име Опенхаймер, който ми довери, че господин Бисмарк бил против посещението в Константинопол, тъй като смятал, че е само ненужна провокация към руснаците. Но въпреки това кайзерът дошъл. Изглежда, планира нещо с Османската империя, с цел да убеди ислямския свят да обяви джихад на англичаните и французите. — Вахан отново докосна слепоочието си. — Кажи сега, не е ли опасно луд? Играе си с огъня!
— Но как смята да влезе в съюз с Османската империя? Какво ще прави?
Вахан си пое дълбоко дъх, очевидно разтревожен. Отиде до бара и извади бутилка арменски коняк, от който си наля в една чаша.
— Изглежда, иска да доведе военни съветници, които да въведат нов ред в Османската армия — каза той. — И да сключи някакво споразумение за изграждане на железопътна линия през Анадола. Германецът, с когото се запознах, този Опенхаймер, смята, че съоръжението е много важно.
— Така ли? — учуди се Калуст. — Защо?
— Идеята е по-късно да продължат линията до Багдад. С други думи, истинската цел на строежа е германците да могат да стигнат до Месопотамия.
Калуст си представи картата на региона, но не можа да схване смисъла на тази идея.
— И защо това е толкова важно?
Баща му се загледа в златистата течност в чашата си, рязко я надигна и погълна по-голямата част от съдържанието ѝ наведнъж. Лицето му се поду и се зачерви, сякаш в тялото му бе избухнал динамит. Кожата му възвърна нормалния си цвят едва след няколко секунди, когато първоначалният ефект от алкохола отмина.
— Говори се, че там има петролни залежи.
Той отново надигна чашата и изпи останалия коняк.
Когато Калуст слезе в салона за закуска, каведжи се приближи до него и му подаде поднос. Отначало младият арменец реши, че носят закуската му, но когато погледна, забеляза, че там нямаше хляб, нито мляко, а голям плик.
— Пристигна тази сутрин, момченце.
Той разпозна закръгления почерк на мадмоазел Дюпре и изгарящ от любопитство, тъй като бившата му учителка нямаше навика да му изпраща такива обемисти писма, грабна плика и, нетърпелив да търси нож за отваряне на писма, го скъса в края. Вътре имаше тънко списание на име Revue des deux mondes c дългото подзаглавие Journal des voyages, de l’administration et des mœurs, etc., chez les différents peuples du globe ou archives géographiques et historiques du xixe siècle; rédigée par une société des savants, de voyageurs et de littérateurs français et étrangers[39]. Калуст го разгърна c треперещи пръсти и бързо намери статията, която търсеше — Le Bakou et le pétrole russe[40]. C малки наклонени букви под заглавието бе изписано името на автора. Калуст Саркисян.
Ах, каква гордост!
Завладя го нестихваща еуфория, сякаш тялото му бе изпълнено с божествена светлина. Той беше писател! Бе написал статия и някой начетен човек в далечна Франция бе решил, че е достойна за публикуване! Ето го и доказателството, тук, между страниците! Той имаше глас! Един ден щеше да си отиде от този свят, но неговите думи ще отнесат името му във вечността! Прочете текста три пъти, наслаждавайки се на всяка дума, учудваше се на великолепния словоред, любуваше се на начина, по който бе изразил мисълта си, и се гордееше с майсторството на езика. Първият прочит бе, за да види собствените си думи в напечатан текст, прочете го втори път, като се опита да се постави на мястото на мадмоазел Дюпре, и трети път с очите на френски читател, седнал в открито кафене на булевард Сен Жармен. Последният прочит бе с най-дръзка цел: представи си, че е президентът на Франция, мосю Карно. Да, кой знае дали самият президент не е прочел с удоволствие статията му?
Родителите му, разбира се, не говореха френски. Буквите на латиницата, с която не бяха свикнали, образуваха неразгадаеми думи, които звучаха относително приятно, но им бяха абсолютно непонятни. Само че те прекрасно разбраха две неща: четиринадесетте символа, образуващи името на сина им под заглавието на статията; въпреки странните букви, все пак успяха да ги прочетат. Второто и по-важно бе, че осъзнаваха колко е невероятно престижно френско списание, за което пишеха гении като Александър Дюма, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Ги дьо Мопасан и Оноре дьо Балзак, да публикува материал на двадесетгодишен чужденец.
— Та това е истинско постижение! — извика Вахан, като видя името на сина си, завинаги запечатано на онази страница. — Огромно постижение!
Главата на семейство Саркисян изпадна във възторг. Нима това не бе доказателство, че бе отгледал сина си добре? Парите, инвестирани в образованието му, си струваха. Тази статия опровергаваше всички съмнения, които някога бе имал относно сина си. Вече хранеше увереност, че синът му щеше да стигне далеч.