— Искате да кажете, че Негово Величество султанът ще стане собственик на земите, в които… всъщност може да има нефтени находища?
— Благодарение на доклада ви — потвърди Ахмет Ферит. — Разбира се, след това той ще може да ги даде на концесия, за да бъдат експлоатирани. — Министърът свъси вежди, сякаш за да подчертае значението на следващите си думи.
— В замяна на подобаваща компенсация, естествено.
Наистина, гениална машинация на султана, помисли си Калуст. Планът щеше да позволи на цивилните служители да спечелят много пари в замяна на няколко концесии, и то на ниска цена. Тук обаче не се гледаше интересът на Османската държава, a този на султанската хазна. И защо това трябваше да го изненадва?
— Ами аз? — попита той. В този миг разбра, че е прекалил, и вдигна ръка. — Искам да кажа, с какво друго мога да бъда полезен?
Този път отговори Салим бей. Той се досещаше какво се върти в главата на арменеца, затова сърдечно стисна ръката му.
— Младежо, трябва да се гордееш, че служи достойно на Негово Величество — каза разпалено той. — Да служиш на султана, означава да служиш на съвестта си!
След няколко минути Калуст вече беше на улицата и се чувстваше толкова измамен, колкото в деня, когато разбра, че монетата, която бе продал за жълти стотинки на Капалъ чарши, всъщност струваше цяло състояние. Нямаше съмнение, светът принадлежеше на мошениците.
X.
ТАЗИ СУТРИН КАЛУСТ ОТИДЕ ДА ПИЕ КАФЕ В ХОТЕЛ „ПЕРА ПАЛАС“. По време на пътуването си с „Ориент Експрес“ той бе развил склонност към лукса, привличаха го изтънчеността, елегантността и хармонията, които напълно съответстваха на естетическото му усещане за живота. Хотелът на тъста му се бе утвърдил като най-добрия в империята и в него задължително отсядаха пътниците от Международната компания за спални вагони, което му придаваше световна класа.
Арменецът често пиеше турско кафе в салона на хотела, докато четеше вестник, току пристигнал от Лондон или Париж, най-често „Таймс“ или „Монд“ — най-актуалните западни ежедневници през 1895 година. От мястото си можеше да наблюдава посетителите и виждаше много заможни чужденци. Не общуваше с тях, защото не намираше повод да ги заговори, но наблюдаваше начина им на живот.
Около единадесет арменецът излезе от кафенето на „Пера Палас“ и се отправи към къщи. По улиците все още се виждаше непочистеният боклук от демонстрацията на Хунчаканската партия[45], която настояваше за въвеждането на обещаните реформи и равенство на арменците с мюсюлманските поданици на империята, включително възможност християни да заемат длъжности в полицията и управлението. Но мислите на Калуст не бяха заети с политика, а с други въпроси, поради което той не забеляза памфлетите, разпилени по улиците.
Имаше си свои грижи, свързани предимно с неуспешни инвестиции на борсата. Успехът, постигнат преди няколко години на „Роял Ексчейндж“, го бе убедил, че ще може да печели парите си от акции, но действителността бързо осуети плановете му. Вече не разполагаше с привилегированите сведения на Филип Блейк и Калуст добре знаеше, че именно там беше разликата.
Всъщност бизнесът не вървеше никак добре. Откакто бе открил вероятността за петролни залежи в Месопотамия, вече не ходеше често в двореца. Салим бей му бе обяснил нещо, което той знаеше отдавна — за да успее, трябваше да раздава щедри рушвети. Използва спестяванията си, които бе натрупал от „Роял Ексчейндж“ по време на престоя си в Лондон, за рушвети в опит да се сдобие с концесия на част от земята, която султанът бе закупил наскоро, но не успя. Проблемът бе, че парите от борсата вече свършваха и той харчеше от зестрата на Нунуфар. Знаеше, че един ден и тези пари ще се стопят. Какво ще прави тогава? Нима ще трябва да се откаже от проекта в Месопотамия? Само ако…
— Помощ!
Отчаян вик го изтръгна от мислите му и го върна в настоящето. Погледна в посоката, откъдето бе дошъл гласът, и видя мъж да тича по улицата близо до кулата на Галата. Беше арменец. След секунди се появи галопиращ кон и онова, което последва, се случи много бързо. Конникът вдигна ръката си, в която блестеше острието на сабя и, настигайки беглеца, замахна с нея и разсече въздуха.
— Не! Не!
Мъжът квичеше като прасе на заколение и външната стена на къщата, до която жертвата бе съсечена, бе опръскана с кръв. В този миг се чу вик и петнадесетгодишен младеж, който бягаше по улицата, бе повален от острието на друг конник, който внезапно бе изникнал отнякъде.
— Псст!
От процепа на леко открехната врата се появи ръка и направи знак на Калуст, който бе залегнал на земята, докато наблюдаваше как конниците газеха бягащите хора.