Портиерът кимна.
— Прав е, господине. „Хамидие“ са. Но има и турци. И то много. Днес в джамията хора на султана са разправяли, че арменците смятат да постъпят като другите християни в Румелия и че трябва да им се даде урок. Такива работи.
— Султанът — обади се друг глас — няма нищо общо с това!
— Мълчи, глупако! — сряза го портиерът. — Разбира се, че има! Всичко това е плод на неговия болен мозък! Нима смяташ, че тия от „Хамидие“ могат да се разхождат тук и да убиват арменци без негово съгласие?
Всички се спогледаха, в очите им се четеше страх. Знаеха, че портиерът е прав.
Нервите на обитателите на голямата къща бяха опънати до скъсване и най-малкото разногласие прерастваше в жестока кавга. Прислужниците се бяха залепили на прозорците и наблюдаваха улицата със страх в очите и молитва на уста, докато мъжете, сред кратки изблици на гняв, тихо спореха как да постъпят, в случай че конниците проникнат в къщата. Знаеха, че тоягите и джобните ножчета няма да ги защитят от сабите на нападателите, но не разполагаха с нищо по-добро.
Калуст се чувстваше изтощен от тежкия ден, прекаран в къщата на старицата в Пера, докато навън цареше хаос, и от цялото напрежение от пътя, изминат пеша до дома през тъмните улици, осеяни с трупове.
— Да се качим горе — прошепна той на жена си. — Ще ни е по-добре в спалнята.
Помогна на Нунуфар да изкачи стълбите до първия етаж. Преди две седмици съпругата му му бе казала, че е бременна, и въпреки че все още не ѝ личеше много, Калуст реши, че трябва да ѝ осигури възможно най-голямо спокойствие. Само че при цялото напрежение това му се струваше невъзможно. Трябваше да я заведе някъде.
— Защо го правят? — каза тя през сълзи, когато останаха сами. — Какво сме им сторили?
— Шшшт… — прошепна ѝ нежно той, опитвайки се да я успокои. — Ти и аз не сме сторили нищо.
— Тогава защо? Защо?
— Положението бързо се влошава, Нунуфар — каза той, с все така спокоен тон. — Турците са ядосани, защото искаме равни права с тях, и ни обвиняват, че възнамеряваме да разединим империята. Тъй като не можаха да се изправят срещу сърбите, българите и гърците, които вече се разбунтуваха и обявиха независимост или скоро ще го направят, те се обърнаха срещу нас. Разбираш ли? Ние сме им подръка. Плащаме за всички християни, които се разбунтуваха в Румелия.
Нунуфар подсмръкна и кимна леко.
— Искаш да кажеш, че сме изкупителната жертва.
Угасващите очи на Вахан премигнаха неспокойно в полумрака на стаята; половината от блесналото му от пот лице бе огряно от тесния слънчев лъч, промъкнал се през завесите. Семейството му и лекарят бяха наобиколили леглото и се взираха в болния с потъмнели и примирени лица.
— Докторе — прошепна Калуст на мъжа до себе си, — дали ни чува?
Лекарят кимна.
— Дори може да говори — каза той. — Но по-добре да не го изморяваме. Сърдечен удар на тази възраст… Трябва да внимаваме.
— Приятелят му от Високата порта е тук и иска да му каже нещо. Мислите ли, че е възможно?
Лекарят позволи посещението и Салим бей веднага влезе в стаята. Останалите тихо го поздравиха и се оттеглиха, като оставиха Калуст и турчина насаме с главата на семейство Саркисян. Двамата седнаха на ръба на леглото, посетителят хвана студената ръка на Вахан и леко я стисна.
— Е, аркадаш? — заговори тихо Салим бей, навеждайки се над болния. — Как си?
Вахан се усмихна немощно.
— И по-добре съм бил, ефенди…
— И пак ще бъдеш. Аллах е милостив.
Арменецът затвори очи за момент и тежко въздъхна. После се взря в турчина с измъчен поглед.
— Вашият Аллах ни причинява много главоболия, ефенди — промълви той с усилие, накъсвайки думите. — Колко от нашите трябва да измрат, за да е доволен Той?
Лицето на Салим бей помръкна. Хвърли бърз поглед към Калуст и отново се обърна към болния.
— Това е една от причините за посещението ми — тъжно каза той. — Не исках да те безпокоя в този труден час, когато те е налегнала болест, но има важни въпроси, чието обсъждане не търпи отлагане.
Хрипове накъсваха дишането на Вахан и говоренето му костваше нечовешко усилие.
— Какво има?
— Положението не е никак добро за арменците — започна турчинът. — Чули са Негово Величество султана да казва, че ще ви постави на място. И че загубата на Румелия е осакатило империята и той няма да позволи същото да се случи с Армения. Заклел се е, че е по-добре да умре, отколкото да ви даде права, защото това ще означава независимост.
Като видя, че баща му няма сили да говори, но слуша внимателно, Калуст се прокашля и се намеси.