Наситеносиният цвят на Триесткия залив контрастираше с индиговия отенък на небето. Наоколо плаваха малки платноходки, а покрай брега растяха редици млади борчета. От едната страна се виждаха керемидените покриви на града, а от другата блестяха малки архитектурни бижута, като двореца Мирамаре, който се издигаше върху надвиснала над морето скала. На кърмата жално крякаха чайки, които навярно търсеха храна, затова арменецът им хвърли няколко парчета хляб.
Слезе на един от долните етажи и мина през вратата за пасажери. Вече всички бяха на борда и капитанът даде знак на екипажа да вдига котва и да се приготви за отплаване. Трима моряци започнаха да прибират веригата, която държеше кораба за кея.
— Чакайте ме! — извика някой от кея. — Чакайте!
Всички погледнаха в посока на гласа, включително капитанът и Калуст. Огромен мъж с гъсти вежди и буйна брада тичаше към кея, махаше като обезумял и крещеше да не тръгват без него.
— Късно е — заяви капитанът. — Да е дошъл навреме. Хайде, момчета!
Калуст не сваляше очи от великана, който тичаше по кея. Дори след седем години не можеше да сбърка този човек. Беше Арпиар Зиновиев, арменският мултимилионер, с когото Нобел го бе запознал в Баку.
— Почакайте! — каза решително той. — Капитане, не можете да го оставите на сушата!
Капитан Колинс, англичанин от Бирмингам, който наскоро се бе пенсионирал от Кралските военноморски сили, поклати глава.
— Закъснял е. Освен това корабът вече е пълен.
Останал без дъх, мъжът спря на края на кея в очакване нещо да се случи — вдигането на котвата, за да може параходът да потегли, или спускането на платформата, за да се качи.
— Вие не разбирате, господин капитан! — извика Калуст, докато сочеше към сушата. — Този човек е добър приятел на моя тъст. Трябва да го пуснете!
— Но всичко е пълно!
— Ще измислим нещо, но той не може да остане на сушата!
Капитанът се поколеба и се взря в Калуст. Нямаше представа каква е връзката между собственика на поверения му кораб и закъснелия пасажер, но знаеше, че Калуст е зет на шефа му и на всяка цена иска да помогне на закъснелия мъж. Защо да рискува удобната си длъжност на корабен капитан?
— Свалете платформата! — нареди накрая той. — Нека се качи!
Веднага стана ясно, че от обноските на Арпиар Зиновиев има още какво да се желае. Още щом стъпи на парахода на „Лойд Триестино“, той запрати огромна зелена храчка на палубата и процеди две мощни псувни. По лицето му се четеше безумен страх и имаше петна от засъхнала кръв по дрехите. Като го разгледа отблизо, капитан Колинс съжали, че е послушал зетя на шефа си, но вече нямаше връщане назад.
— Къде е каютата ми — попита великанът от Баку, разпервайки огромните си ръце със засъхнала кръв под ноктите. — Убих двама турци с голи ръце и трябваше да тичам по-бързо от цяло стадо от тези говеда, за да се отърва жив. Искам да си полегна. А ако имате арменски коняк и две палави закръглени хубавелки, още по-добре. Имам нужда да се поразсея.
Капитанът поклати глава.
— Опасявам се, че параходът е пълен, сър — заяви той с делови тон. — Няма места. — Той посочи към Калуст, който стоеше наблизо. — Единствено намесата на господин Саркисян ме склони да позволя качването ви на кораба. Ще трябва да се настаните на палубата. — Вдигна очи към безоблачното небе. — Сега е август и времето е хубаво.
— На палубата ли? — ядоса се великанът. — Аз съм Арпиар Зиновиев, петролният крал на Баку! Палатът ми е покрит със златни плочи, момченце! Аз съм един от най-богатите мъже в Русия, а ти ми казваш, че на тая смешна лодка няма каюта за мен? Що за лоша шега?
Пенсионираният офицер, командир на кораба, изопна гръб, заемайки почти военна поза, и повдигна брадичка, за да срещне гордо погледа на своя събеседник.
— Съжалявам, сър — каза той съчувствено, — но няма свободни места. Ако условията не ви устройват и искате да промените решението си, аз ще ви разбера. — Той посочи към портичката на кораба. — Ще наредя да се върнем и да спуснем платформата. Така ще може да слезете и да потърсите по-подходящ транспорт, отговарящ на положението ви.
— Какво слизане, какви глупости?! Искам каюта! — Зиновиев извади пачка банкноти от джоба на панталоните. — Колко искате?
Като видя парите, капитан Колинс почервеня от гняв.
— Нима не разбирате? — изръмжа той, като едва сдържаше яростта си. — Няма свободни места в каютите, сър! И всичките пари на света не могат да променят това, разбирате ли? Приятно пътуване!