Когато мекият и треперещ детски глас замлъкна, в салона избухнаха въодушевени аплодисменти, придружени с викове „Браво!“. Мадмоазел Клеманс обясни на гостите, че са чули стих от „Лунна светлина“ на Виктор Юго, което предизвика нови ръкопляскания. Скоро обаче гостите забравиха за Крикор, чиято звезда бе угаснала след най-яркия си блясък. Тогава бавачката го отведе в стаята му с пакет бонбони — награда за доброто му представяне.
Всяка сряда едно от тези изпълнения създаваше настроение на приемите в новата къща на родителите му на Хайд Парк Гардънс 38 — същата, която преди години Калуст се бе зарекъл пред бъдещия си тъст, че ще притежава. Това бе станало реалност и семейство Саркисян сега живееше в къщата на мечтите на господаря.
Програмата включваше поетичен рецитал от Крикор, поради което момчето бе принудено всяка седмица да учи по едно ново стихотворение. Миналата седмица рецитира Бодлер, сега Виктор Юго, а следващата сряда — кой знае… Това не му допадаше особено, но поне накрая получаваше бонбони за усилията и за всички мъки, през които минаваше, за да запомни странните думи, които повтаряше като папагал, без всъщност да ги разбира.
— Крикор!
Гласът на баща му го вцепени. Малкият спря и бавно се обърна, изпънат като струна, за да срещне погледа му. Въпреки че баща му често отсъстваше и двамата не бяха близки, той винаги се бе държал добре, но въпреки това Крикор умираше от страх, когато се изправи пред него. Може би се дължеше на отдалечеността между двамата и на факта, че баща му вечно всяваше смут сред слугите.
— Да, господине?
Калуст се приближи до сина си и се наведе, за да може да го погледне в очите.
— Следващата седмица ставаш на шест, нали така.
— Да, господине.
— Тогава утре сутрин ще те заведа в „Суеърс & Уелс“ — заяви той. — Ще тръгнем в десет. Искам да си готов навреме за подаръка, който ще получиш.
Момчето знаеше, че „Суеърс & Уелс“ бе известен още като „Облекла за млади джентълмени“, или по-просто казано, магазин за детски дрехи. Щом баща му искаше да го заведе там за рождения му ден, това означаваше само едно: ще получи парцалки за подарък. Това не бе най-добрата новина, но какво можеше да направи?
Посещението в „Суеърс & Уелс“ беше кратко и ползотворно, както и всички останали начинания на баща му. Обслужен лично от мистър Уелс, Калуст избра за сина си чифт гамаши с копчета, късо сако с перлени копчета, чифт панталони за езда и памучна синьо-зелена шотландска шапка като на Том О’Шентър с красиво бяло перо отстрани.
— Бастун и ръкавици! — каза накрая мистър Уелс и го заведе до съответната секция. — Един уважаващ себе си джентълмен винаги носи бастун и ръкавици, когато излиза, независимо дали ще се разхожда, или ще язди.
Дадоха му бастун, без да го питат, но Крикор можеше сам да избира между черни и кафяви ръкавици. Избра кафявите, това всъщност бе единственото решение, което му позволиха да вземе. Всичко останало избра собственикът на магазина, а баща му решаваше. Той трябваше само да мълчи и да се облича.
Вече обзаведен с всичко необходимо, на следващата седмица заведоха момчето до един мост в Хайд Парк, близо до новия му дом. Там имаше няколко коня, но баща му му показа едно дребно животно, бяло с черни петна по гърба, което кочияшът на семейството — мистър Аштън, държеше за поводите.
— Виждаш ли това пони — попита Калуст сина си. — Твое е! Честит рожден ден!
Моментът, когато получи понито за шестия си рожден ден, наистина бе щастлив за Крикор. Щастлив, защото то бе първият му кон, но още повече заради близостта с баща му, макар и кратка. Калуст бе зает мъж, пътуваше много по работа, грижейки се за сериозните неща на възрастните, затова рядко го виждаше. В малкото дни, когато се прибираше по-рано, той посещаваше сина си в стаята му за няколко минути, но строгият му маниер, прекомерното чувство за ред и студеното му изражение ужасяваха Крикор.
Сега поне си имаше пони.
В тези първи години от живота си наследникът на семейство Саркисян бе по-близък с майка си. Виждаше я сутрин, когато се събудеше и тичаше към спалнята ѝ, за да ѝ прави компания за закуска. Бавачката идваше да го вземе за сутрешните уроци, но на обяд отново отиваше при Нунуфар. Беше му приятно да се храни на една маса с нея, въпреки че тя беше много строга относно ястията, които той трябваше да яде.
— Първо зеленчуците — повтаряше постоянно тя. — Те са полезни за здравето. Морковите правят очите по-красиви.
— Но аз искам бифтек!
— След като изядеш всички зеленчуци, ясно? За твое добро е.
Проблемът беше, че Крикор мразеше проклетите зеленчуци почти толкова, колкото и съображението, което му изтъкваха за всичко — за твое добро е. Кое е добро? За какво говореше тя? Та те нямаха вкус! Как е възможно да го задължават да яде тази гадост? След много протести, плач и караници един ден Крикор реши да пренебрегне нарежданията на майка си и отдели зеленчуците, в случая зеле, за да премине направо на месото. Само че на майка му не ѝ се спореше, бързо стана и върна месото в големия глинен съд.