— Ах, непослушно момче! Ще ядеш месо чак след като изядеш зеленчуците, ясно ли е? Да не си посмял да ми противоречиш!
— Но аз не обичам зеле!
— Не ме интересува! Яж!
Заповедта прозвуча пределно ясно и малкият знаеше, че ако не се подчини, ще има последствия. Когато не слушаше, майка му или гувернантката го наказваха. Това се случваше често и бе нормално за неговата възраст, но баща му никога не бе го наказвал. Така или иначе Крикор бе престанал да се страхува от тях. Няколко шамара повече нямаше да го убедят да погълне проклетото зеле.
— Няма да ям!
Майка му повдигна вежди.
— Няма ли? — Тя кимна към мадмоазел Клеманс. — Детето да не слага нищо в уста, докато не изяде зелето, ясно ли е? Дори парче картоф!
Крикор очакваше обичайните няколко плесвания по дупето или едноседмична забрана да яде бонбони, но не и това. Майка му не го докосна, просто го обрече на глад цял следобед. Тъй като не изяде зеленчуците, не му дадоха да хапне нищо до следобедната закуска.
В пет часа следобед, когато бе времето за чай, Крикор седна на масата за обичайните сладкиши. Усещаше стомаха си свит от глад и слабост в краката и ръцете си. Лигите му едва не текнаха, когато видя прислужницата да се приближава до чаената маса с подноса, но сред чайника, чашите и панерчето със сладкиши с ужас съзря и чиния зеле. Неговото зеле. Същото това зеле му бе сервирано и на следобедната закуска. Той унило се взря в него, вече на ръба на отчаянието, но нещо в душата му трепна. Някакво негодувание се надигаше в гърдите му или може би беше гордост, която не му позволяваше да се предаде. Реши да държи на своето.
— Не искам да ям тази гадост!
Знаеше, че майка му се тревожи за него, и искаше да види какво ще направи. Дали накрая ще прибегне до шамарите? Той почти си го пожела, защото така случаят бързо щеше да приключи. Момчето предизвикателно погледна Нунуфар и зачака тя да отстъпи или да се ядоса. Със сигурност нямаше да понесе страданието на най-скъпото си същество.
— Може да отнесете зелето — нареди тя с неочаквано студен тон. — Детето няма да яде до вечерята.
Едва сдържайки сълзите си, Крикор стана от масата и изхвърча към стаята си с наведена глава. Беше толкова гладен, че седна на леглото и започна да гризе кожичките на ноктите си. После откри, че водата задоволяваше апетита му за кратко, и изпи много. Но гладът скоро се връщаше и всеки път все по-бързо, докато накрая и водата не помагаше. Вече бе на ръба на силите си.
Вечерта седна на масата напълно отпаднал. Баща му още не се бе прибрал от своите бизнес дела. Прислужницата сервира супата, но Крикор бързо и без изненада откри, че тя не е за него. Вместо супа, съгласно нарежданията на господарката, му поднесоха същата чиния със зеле, която този път той покорно изяде, и то с известна охота.
Странно, дори му хареса.
III.
ХОРИЗОНТЪТ БЛЕСТЕШЕ В СТРАННА СМЕСИЦА ОТ ЖЪЛТО И ЛИЛАВО, сякаш небето бе гигантско платно, изрисувано с маслени бои. Калуст тъкмо бе станал и наблюдаваше улицата през прозореца. От време на време пред дома му се появяваше някой конник, който обявяваше: The Queen is coming!, след което колата на кралица Виктория минаваше покрай къщата на път за гара „Падингтън“, от където хващаше влака за Уиндзор. Обаче вече седмици не бе виждал кралския кортеж. Говореше се, че кралицата, вече над седемдесетгодишна, е болна, което, ако беше вярно, обясняваше факта, че кралската кола не се бе появявала скоро.
По-добре тя, отколкото аз, помисли си арменецът и безразлично сви рамене. Прозя се и с тихи стъпки, за да не събуди Нунуфар, отиде в банята. Облекчи се и се взря в образа си в огледалото. Имаше тъмна брада и харизматичен поглед. Изми си зъбите и лицето, надяна халат и слезе до гимнастическия салон.
— Добро утро, господин Сарксиян — поздрави го едрият белгиец, който чакаше на вратата. — Готов ли сте за масаж?
Калуст промърмори нещо в отговор. Свали халата си и без да продума, се изтегна на кушетката. Масажистът бързо го намаза с лосион и започна да притиска с върха на пръстите си мускулите на краката му. По време на сутрешния си масаж арменецът обикновено мислеше за най-новото си постижение. Бе намерил нов клиент за петрола на Зиновиев. Но дори това не можеше да засенчи покупката на къщата на Хийд Парк Гардънс 38 — собствения му дом. Най-сетне притежаваше къщата, за която бе мечтал дванадесет години. Нима можеше да има по-голямо доказателство за успеха му?