— Виждам, че ме разбирате. Все пак успях да заделя спестявания и мисля отново да се отдам на света на изкуството, който толкова ме вълнува. Минавах през площад „Трафалгар“, видях Националната галерия и нещо ме подтикна да вляза.
— Добре сте направили! — одобрително възкликна уредникът, потривайки ръце. — Има ли нещо по-специално, което ви интересува?
Посетителят махна с ръка към картината пред тях.
— Харесвам класиците. Например Рафаело. — Посочи към дъното на залата. — Но също Ван Дайк, Хогарт и Констабъл, чиито творби са изложени в другия салон.
— А видяхте ли Търнър и Клод в зала петнадесет?
— Всъщност не.
С ентусиазирано „а трябва“, сър Кенет Барк хвана посетителя за лакътя и го поведе по коридорите, за да му покаже най-добрите творби в Националната галерия. Освен при обещаните Търнър и Клод уредникът го заведе също и при Посланиците на Холбайн, като пламенно похвали усета към детайла и символизма в творбата. Възползвайки се от възможността, че разговаря със специалист, Калуст реши да засегне тема, която го занимаваше още от дете, когато пресичаше Босфора на път за „Робърт Колидж“ и се наслаждаваше на изгледа към Константинопол, окъпан в нежната утринна светлина.
— Тази картина несъмнено е красива — каза той за творбата на Холбайн. Отстъпи крачка назад, за да разгледа платното от разстояние, и тъжно въздъхна. — Знаете ли какво ме удивлява? Чувството на изумление пред красотата. Как е възможно Холбайн така да ме очарова? И не е само тази картина, а… всичко! Как гнусната мизерия в бедните лондонски квартали ме потриса, а безметежната зеленина в Хайд Парк ме кара да се чувствам жив? Защо тези неща ме вълнуват? Поради каква причина не се чувствам безразличен към грозното и към красивото? Какво поражда тези чувства?
В меките сини очи на англичанина проблесна искра.
— Питате ме какво е красотата…
Неспособен да откъсне поглед от картините в салона, сякаш искаше да ги отнесе със себе си, Калуст се завъртя на пети и отново тръгна бавно по коридора.
— Всъщност това е въпросът, който ме измъчва.
Уредникът го придружи.
— Знаете ли, човек има склонност да прави нещата специални — отбеляза той. — Хората имат естествена слабост към всичко, което намират за красиво, и се смущават от грозното. Намират красота в нещата, които внасят хармония в живота им и смисъл в начина, по който виждат света — от изгледа към величествена планинска верига до обикновените цветни листенца през пролетта.
Арменецът посочи картините по стените.
— И изкуството…
Сър Кенет Барк се намръщи.
— Изкуството принадлежи към специална категория — отбеляза той. — Без съмнение, изправени срещу природата, човешките същества започват да я съзерцават. Виждат света такъв, какъвто е, и се очароват от всичко, което не ги заплашва. Вулкан, бълващ гореща лава, лъвица, която тича в саваната в преследване на зебри, буря, чиито светкавици раздират нощта, звездите, озаряващи черното пространство като горяща пепел.
— Ами изкуството?
— Изкуството не е естествено явление, то е дело на човешка ръка. Изкуството е продукт на човека, когато той се опитва да надмогне животинската си същност и от творение да се преобрази в творец. То възниква, когато първичен акт е претворен в предмет на изкуството, който може да се превърне в шедьовър. Като рисува природен пейзаж, човекът се превръща в бог, защото в картината създава природа; като разказва история в роман, човекът е бог, защото върху листа той създава човешки животи, макар и въображаеми.
— Човек се превръща в бог? Не е ли малко прекалено?
Уредникът махна с ръка във въздуха, за да покаже всичко, което ги заобикаляше.
— Бог е художник. Ето защо изкуството е божествено творение — заяви той. — Бог създава всичко, но остава невидим зад своите творения, не мислите ли? Ако се замислите, това се случва и с художниците. Те рисуват картини, но остават скрити зад творбите си. Същото е с драматурга или писателя. Представете си, че с вас не сме хора от плът и кръв, а герои от роман.
— Що за абсурд?
— Да, но само за момент си представете, че нещата стоят именно така. Кои щяхме да бъдем тогава? Чужди творения. А кой щеше да ни е създал? Писателят, защото ни е измислил и ни е вдъхнал живот в страниците на романа си. Тоест авторът е самият бог, защото е направил всичко това възможно и ни е вдъхнал искрица живот, макар че остава невидим зад всяка думичка, която е написал. Всъщност животът е роман, а ние сме само герои, измислени от великия творец, наречен бог. Ето защо казвам, че изкуството е процес на обожествяване на човешкия начин на живот. И все пак началото е първичен акт.