Главният готвач се върна към задълженията си, които всъщност в този час не бяха никак малко, а Калуст отново насочи вниманието си към чашата с вино, но не отпи повече, тъй като, когато се обърна, една жена стоеше пред него.
Мадмоазел Дюпре.
Четирите слонски крака бяха сервирани на голямата кръгла маса, където се бяха настанили приятелите на ексцентричния американец. Обаче, по нареждане на Сезар Риц, главният готвач отиде и до масата до прозореца, където седяха Калуст и мадмоазел Дюпре, и тайно сложи пред тях малък глинен съд с капак.
— Малка порция от вечерята на американците — прошепна Дабеска. — Комплимент от мосю Риц.
Разяждани от любопитство, двамата опитаха екзотичното ястие и задъвкаха месото много внимателно и бавно, с известна доза скептицизъм. Парчетата от слонска лапа оставяха странно усещане по небцето, нещо средно между памук и гъба, затова те решиха да не я изяждат цялата и предпочетоха плато от задушени стриди, за което главният готвач ги увери, че е „божествено“. Потопени в изящната атмосфера на салона на „Вандом“, където пианист във фрак виртуозно изпълняваше великолепната пиеса за пиано „На Елиза“ от Бетовен, двамата бивши любовници най-сетне бяха погълнати изцяло един от друг.
— Е, как върви животът, мадмоазел? — попита Калуст, когато вълнението около ястието на американеца се успокои и стридите бяха сервирани. — Навярно все така прекрасно?
— Не знам дали може да продължите да ме наричате мадмоазел…
— Какво? Омъжихте ли се?
Тя кимна.
— Преди четири години — отвърна тя. — Но миналата година се разведох.
— И през цялото това време не ми казахте нищо… — оплака се Калуст. — Дори не ми писахте.
Французойката сви рамене.
— Не виждах причина да го правя — оправда се тя. — Така или иначе, върнах моминското си име — Дюпре, въпреки че ми се струва, че вече не съм толкова млада, че да ме наричат мадмоазел…
— Значи, мадам Дюпре.
Тя свенливо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Беше малко по-възрастна от него, но тридесетте и няколко години вече ѝ тежаха. Тялото ѝ бе измършавяло, а лицето ѝ бе загубило свежестта, която излъчваше в Марсилия.
— Мисля, че е по-добре.
— Все още ли сте в издателския бизнес?
— О, да! Сега работя за издателство „Етцел“, не знам дали сте чували…
— Разбира се! — възкликна Калуст. — Та кой не е? Издават Жул Верн, нали така?
— Преди близо четиридесет години — потвърди тя. — След смъртта на мосю Пиер Жюл бизнесът премина в ръцете на сина му, но той, бедничкият, се нуждаеше от помощ и ме потърси. Сега работя върху нова книга на мосю Верн, ще излезе догодина. — Заговори тихо, сякаш разкриваше някаква тайна. — Заглавието е „Братя Кип“ и отново се надявам на големи продажби.
— Колко хубаво! Да… — Той се поколеба. — Харесвате ли работата си?
Мадам Дюпре се размърда на мястото си. Усещаше, че въпросът е важен и трябваше да отговори откровено.
— Разбира се, винаги съм обичала литературата — каза тя. — Но ако се появи възможност с по-добро заплащане, ще трябва да я обмисля…
Калуст отпи глътка „Шато Латиф“
— Ако не е нахално от моя страна — каза той, оставяйки чашата на масата, — колко печелите?
— Сто франка на месец. Не е много, но покрива разходите и дори заделям по нещичко.
Арменецът поглади брадата си, както правеше винаги, когато размишляваше.
— Ще ви плащам десет пъти повече, ако работите за мен.
Французойката зяпна, за да каже нещо, но не можа да пророни и думичка, слисана от предложението.
— Десет пъти ли? — смаяна, най-сетне попита тя. — Ще ми плащате… хиляда франка?
— Добре ли ви се струва?
Изумена от въпроса, мадам Дюпре се разсмя.
— За тези пари всяка нощ бих си лягала с вас!
По устните на Калуст се появиха следи от усмивка.
— Опасявам се, че това време приключи — отвърна той. — Имам нужда от вас като асистент, така да го кажем. Трябва ми доверен човек, който да се грижи за контактите ми в обществото. Някой, който да помни рождените дни на всички, да купува подаръци от мое име, да изпраща цветя… С две думи, някой, който да се занимава с тази част от живота ми.
Французойката се взря в него с известна доза скептицизъм.
— И ще ми плащате хиляда франка, за да върша това? Боже, има толкова хора, които биха го правили за по-малко от сто!
— Трябва ми доверен човек — подчерта Калуст. — Това качество е от първостепенно значение, предвид социалния ми живот и особено поради… да го кажем така, поверителността. Деликатна материя, която изисква деликатност и дискретност.