Спряха пред задния вход на Даунинг Стрийт номер десет. Този следобед кабинетът се бе събрал да обсъди договореното между него и Алекс. Сега Уолдън щеше да чуе дали го одобряват.
Въведоха го в малка трапезария. Чърчил вече беше там с Аскуит, премиера. Облегнати на един бюфет, пиеха шери. Уолдън се здрависа с Аскуит.
— Приятно ми е, господин премиер.
— Радвам се, че дойдохте, лорд Уолдън.
Аскуит беше сивокос мъж с гладко избръснато лице. Бръчиците около очите му говореха за чувство за хумор, устата му беше малка, с тънки устни, които му придаваха опърничав вид, а брадичката бе широка и четвъртита. Уолдън реши, че долавя в говора му лек йоркширски акцент, който явно беше оцелял в Оксфорд. Имаше необичайно голяма глава, за която се твърдеше, че съдържала точен като машина мозък; „но пък — помисли си Уолдън — хората винаги приписват на премиерите повече мозък, отколкото те притежават“.
— Опасявам се, че кабинетът не одобри вашето предложение — каза Аскуит.
Сърцето на Уолдън се сви. За да скрие разочарованието си, той попита рязко:
— И защо?
— Опозицията дойде предимно от Лойд Джордж.
Уолдън погледна към Чърчил и вдигна вежди. Чърчил кимна.
— Вероятно, подобно на всички останали, си мислите, че с Лойд Джордж гласуваме еднакво по всеки въпрос. Вече знаете, че не е така.
— Какво е неговото възражение?
— Принципно — отговори Чърчил. — Той твърди, че предлагаме Балканите наляво-надясно като кутия с шоколадови бонбони: моля, почерпете се, изберете любимия си вкус: Тракия, Босна, България, Сърбия. Малките държави притежавали права. Така е като имаш уелсец в кабинета. Уелсец и адвокат, не знам кое е по-лошото.
Неговата небрежност подразни Уолдън. „Това беше негов проект, не мой: защо не е смаян като мен?“
Седнаха да вечерят. Икономът сервира ястията. Аскуит яде съвсем малко, но Чърчил пи много. Уолдън беше мрачен и при всяка хапка проклинаше мислено Лойд Джордж.
След първото ястие Аскуит каза:
— Трябва да сключим това споразумение. Франция и Германия рано или късно ще влязат във война; и ако руснаците останат встрани, Германия ще завладее Европа. Не можем да позволим това.
— А как да променим мнението на Лойд Джордж? — попита Уолдън.
Аскуит се усмихна тънко.
— Ако получавах по лира всеки път, когато ми задават този въпрос, щях да съм богат човек.
Икономът сервира пъдпъдък и наля бордо. Чърчил каза:
— Трябва да направим по-умерено предложение, на което Лойд Джордж няма да се противопостави.
Лековатият му тон вбеси Уолдън.
— Много добре знаете, че не е толкова просто! — сопна се той.
— Така е — намеси се кротко Аскуит. — Все пак можем да опитаме. Тракия да бъде независима държава под протекцията на руснаците или нещо подобно.
— Вече цял месец се опитвам да ги уговоря — рече Уолдън изморено.
— И все пак убийството на стария Франц Фердинанд променя доста нещата — рече Аскуит. — Сега Австрия отново ще стане агресивна на Балканите и руснаците повече от всякога ще се нуждаят от тази територия, която ние, принципно, правим каквото можем да им дадем.
Уолдън реши да прогони разочарованието и да мисли конструктивно. След малко попита:
— Ами Константинопол?
— Какво имате предвид?
— Да предположим, че предложим на руснаците Константинопол — Лойд Джордж ще възрази ли на това?
— Може да каже, че е същото като да предложим Кардиф на ирландските републиканци — каза Чърчил.
Уолдън не му обърна внимание, гледаше Аскуит.
Премиерът остави ножа и вилицата.
— Е, след като той показа принципната си позиция, може да реши да се прояви и като разумен човек, който приема компромиси. Мисля, че вероятно ще се съгласи. Това достатъчно ли ще е за руснаците?
Уолдън не бе сигурен, но беше въодушевен от новата си идея, затова каза импулсивно:
— Щом вие можете да пробутате това на Лойд Джордж, аз ще успея да го пробутам на Орлов.
— Прекрасно! — отвърна Аскуит. — Кажете сега какво става с онзи анархист?
Оптимизмът на Уолдън повехна.
— Правят всичко възможно да защитят Алекс, но положението все още е тревожно.
— Мислех, че Базил Томсън е способен.
— Той е отличен, но се опасявам, че Феликс се оказа по-способен — отвърна Уолдън.