— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво. След това, в каретата на път за дома. Позволих му… да ме целуне и други работи.
— Какви други работи!
Белинда прошепна:
— Целуна деколтето ми.
— О! — Шарлът се смръщи. — И хубаво ли е?
— Божествено!
— Хм. — Шарлът опита да си представи как Фреди целува нейното деколте и някак усети, че няма да е божествено.
Майка й мина покрай тях и рече:
— Тръгваме си, Шарлът.
— Изглежда ядосана — каза Белинда.
Шарлът сви рамене.
— В това няма нищо необичайно.
— После ще ходим да слушаме черните — защо не дойдеш с нас?
— Какви черни?
— Джаз. Прекрасна музика.
— Мама няма да ми позволи.
— Твоята майка е много старомодна.
— На мен ли го казваш! Трябва да вървя.
— Довиждане.
Шарлът слезе по стълбите и взе наметалото си от гардеробната. Имаше чувството, че в нея живеят двама души — като Доктор Джекил и Мистър Хайд. Единият се усмихваше, беше любезен и водеше с Белинда момичешки разговори; а другият мислеше за отвличане, коварство и задаваше лукави въпроси с най-невинен тон.
Без да чака родителите си, тя излезе навън и каза на лакея:
— Автомобилът на граф Уолдън.
След минута-две колата спря до тротоара. Вечерта беше топла и Причард бе свалил гюрука. Той слезе и отвори вратата пред Шарлът.
— Причард, къде е княз Орлов? — попита тя.
— Това е тайна, милейди.
— На мен можеш да кажеш.
— Трябва да попитам баща ви, милейди.
Нямаше смисъл. Не можеше да тормози слугите, които я познаваха още от дете. Отказа се и рече:
— Най-добре влез вътре и им кажи, че ги чакам в колата.
— Разбира се, милейди.
Шарлът се облегна на кожената седалка. Вече беше питала трима души къде е Алекс и никой от тях не й каза. Не й вярваха, че ще опази тайната, и това бе влудяващо, защото всъщност бяха напълно прави. Все още не беше решила дали да помогне на Феликс, а след като не успя да измъкне информацията, вероятно нямаше да се наложи да взема подобно трудно решение. Какво огромно облекчение.
Беше си уговорила среща с Феликс вдругиден, на същото място, по същото време. Какво ли щеше да каже той, когато разбере, че тя не знае нищо? Дали щеше да я презре заради провала? Не, той не беше такъв. Щеше да е ужасно разочарован. Вероятно щеше да измисли друг начин да научи къде е Алекс. Тя нямаше търпение да го види отново. Той беше толкова интересен и научаваше от него толкова много, че животът й внезапно вече изглеждаше сив и скучен без него. Дори тревогата от трудното решение, пред което я беше изправил, бе за предпочитане пред скуката да избираш рокли за още един ден от празната светска рутина.
Баща й и майка й се качиха в колата и Причард потегли.
— Какво има, Лидия? Изглеждаш много разстроена — каза графът.
Тя погледна Шарлът.
— Какво си правила в Националната галерия днес следобед?
Сърцето на Шарлът пропусна удар. Бяха я разкрили. Някой я беше шпионирал. Сега щеше да има неприятности. Ръцете й затрепериха и тя ги стисна здраво в скута си.
— Гледах картини.
— Била си с мъж.
— О, не, Шарлът, какво става? — възкликна баща й.
— Срещнах го случайно — рече Шарлът. — Вие не бихте го одобрили.
— Разбира се, че не бихме! — възропта майка й. — Той е бил с каскет!
— Каскет ли! Кой е той, по дяволите?
— Той е невероятно интересен човек и разбира неща…
— И те държи за ръка! — прекъсна я майка й.
Баща й каза тъжно:
— Колко вулгарно, Шарлът! В Националната галерия!
— Между нас няма нищо — каза тя. — Не е нужно да се тревожите.
— Не е нужно да се тревожим? — изсмя се горчиво майка й. — Злобната стара херцогиня знае всичко и ще раздрънка навсякъде.
— Как можа да причиниш това на майка си? — попита графът.
Шарлът не можеше да продума. Всеки момент щеше да се разплаче. „Нищо лошо не съм направила, просто разговарях с човек, който не приказва глупости! Как е възможно да са такива — такива животни! Мразя ги!“
— Най-добре ми кажи кой е. Предполагам, че може да му се плати — рече баща й.
Шарлът извика: