Повечето картини не му говореха нищо: сантиментални религиозни сцени, портрети на самодоволни холандски търговци в бездушните им домове. Харесваше „Алегория“ на Бронзино, но само защото беше много чувствена. Изкуството, по принцип, не го вълнуваше. Вероятно един ден Шарлът щеше да го заведе в гората и да му покаже цветята. Но надали. Най-напред трябваше да преживее следващите няколко дни и да избяга след убийството на Орлов. Дори това не беше много сигурно. После някак трябваше да запази привързаността на Шарлът, въпреки че бе я използвал, лъгал и убил братовчед й. Това беше почти невъзможно, но ако все пак се случеше, щеше да намери начин да я вижда, без да го хване полицията… Не, нямаше голям шанс да се вижда с нея след убийството. „Затова се възползвай сега“, каза си.
Беше четири и половина.
Тя не просто закъснява — помисли си Феликс със свито сърце. — Явно няма да дойде. Дано няма неприятности с Уолдън. Дано не е поела някакъв риск и са я разкрили. Така ми се иска да я видя как тича по стълбите, останала без дъх, леко поруменяла, с накривена шапка и разтревожено изражение на красивото лице и да каже: „Ужасно съжалявам, че ви накарах да ме чакате, но трябваше да…“.
Сградата започваше да се изпразва. Феликс се чудеше какво да прави сега. Излезе и слезе до тротоара. Нямаше и помен от нея. Върна се пак на стълбите и един пазач го спря на вратата.
— Късно е вече, приятел — рече той. — Затваряме.
Феликс се обърна.
Не можеше да я чака до стълбите с надеждата, че все пак ще дойде, защото щеше да изглежда твърде подозрително тук, на Трафалгар Скуеър. Освен това тя не беше закъснявала с два часа, явно нямаше да дойде.
Тя нямаше да дойде.
„Приеми го — помисли си. — Решила е вече да няма нищо общо с мен и правилно. Но ако е така, поне да ме беше известила! Можеше да изпрати съобщение…“
Можеше да изпрати съобщение.
Тя знаеше адреса на Бриджит. Тя би изпратила съобщение.
Феликс тръгна на север.
Вървеше по улиците на Тиатърленд и по тихите площади на Блумсбъри. Времето се променяше. Откакто беше пристигнал в Англия, винаги бе слънчево и топло, и още не беше валяло. Но от ден и нещо стана някак задушно, сякаш бавно приближаваше буря.
„Какво ли е да живееш в Блумсбъри — запита се той, — сред благоденстващата средна класа, където винаги има достатъчно храна и пари за книги. Но след революцията ние ще съборим решетките около тези паркове.“
Заболя го глава. Не бе имал главоболие от дете. Дали бе свързано с наближаващата буря? По-скоро с тревогите. „След революцията — каза си — главоболието ще бъде забранено.“
Дали в къщата на Бриджит щеше да го чака бележка? Представяше си я: „Скъпи господин Кшезински, съжалявам, но няма да мога да дойда на срещата днес. Искрено Ваша, лейди Шарлът Уолдън“. Не, разбира се, че няма да е такава. „Скъпи Феликс, княз Орлов е отседнал в дома на руския военноморски аташе на Уилтън Плейс 25, втори етаж, лявата предна спалня. Ваша искрена приятелка, Шарлът“ Или по-скоро: „Скъпи Феликс, да — научих истината. Но моят «татко» ме заключи в стаята ми. Моля ви, елате да ме спасите. Ваша любяща дъщеря, Шарлът Кшезински“. О, не ставай глупак.
Стигна до Корк Стрийт и огледа улицата. Нямаше полицаи пред къщата, нямаше едри цивилни, които четат вестник пред кръчмата. Изглеждаше безопасно. Развълнува се. „Има нещо великолепно в топлото женско посрещане — рече си, — без значение дали ще е момиче като Шарлът, или дебела стара вещица като Бриджит. Прекарах голяма част от живота си сред мъже — или сам.“
Почука на вратата на Бриджит. Докато чакаше, надникна през прозореца на старата си стая в мазето и видя нови завеси. Вратата се отвори.
Бриджит се усмихна широко.
— Ето го моя любим международен терорист — каза тя. — Влизай, скъпо момче.
Той влезе в гостната й.
— Искаш ли чай? Имам топъл.
— Да, благодаря. — Настани се и попита: — Полицията безпокои ли те?
— Един суперинтендант ме разпитва. Явно си голяма клечка.
— Какво му каза?
Тя го погледна възмутено.
— Въртя-сука, но от мен не изкопчи нищо.
Феликс се усмихна.
— А да си получавала писмо…
Тя обаче още говореше:
— Искаш ли си стаята? Дадох я на друг, но ще го изгоня — той има бакенбарди, а аз не мога да понасям бакенбарди.