— Не, не искам стаята…
— Спал си на улицата, личи си.
— Така е.
— За каквото и да си дошъл в Лондон, явно още не си го свършил.
— Така е.
— Нещо се е случило — променен си.
— Да.
— Какво се случи?
Внезапно той изпита благодарност, че има с кого да поговори за това.
— Навремето обичах една жена. Тя е родила дете, но аз не знаех. Преди няколко дни… срещнах дъщеря си.
— О… — Тя го гледаше със съжаление. — Горкият! Сякаш си нямаш достатъчно грижи. Тя ли изпрати писмото?
Феликс изсумтя доволно.
— Значи има писмо.
— Реших, че затова си дошъл. — Тя отиде до камината и посегна зад часовника. — И горкото момиче живее сред потисниците и тираните?
— Да.
— Разбрах го от герба. Никак нямаш късмет, нали? — Тя му подаде писмото.
Феликс видя герба на гърба на плика. Разкъса го и извади два листа, изписани със стилен, красив почерк.
Уолдън Хол
1 юли 1914 г.
Скъпи Феликс,
Когато получиш това писмо, вече ще си ме чакал напразно на мястото на срещата ни. Ужасно съжалявам, че те разочаровах. За нещастие са ме видели с теб в понеделник и сметнаха, че имам таен любовник!!!
„Дори да е загазила, явно добре се забавлява“, помисли си Феликс.
Изпратиха ме на заточение в провинцията до края на сезона. Това обаче се оказа истинска благословия. Никой не ми каза къде е Алекс, но вече знам, защото той е тук!!!
Феликс се изпълни със свиреп триумф. „О, значи плъховете са си свили там гнездо.“
— Детето помага ли ти? — попита Бриджит.
— Тя е единствената ми надежда.
— Тогава е ясно защо си толкова угрижен.
— Така е.
Вземи влак от гарата на Ливърпул Стрийт към Уолдънхол Халт. Това е нашето село. Къщата е на около шест километра извън него, по северния път. Обаче не идвай там, разбира се!!! Отляво на пътя ще видиш гора. Аз винаги яздя в нея по една пътечка преди закуска, между 7 и 8 сутринта. Ще се оглеждам за теб всеки ден, докато дойдеш.
„След като е решила на чия страна да застане, вече не си поплюва“ — помисли си Феликс.
Не знам кога ще стигне това писмо. Ще го оставя на масичката във фоайето, когато там са се събрали други писма за изпращане: така никой няма да забележи почерка ми на плика, а лакеят просто ще го вземе с останалите и ще ги отнесе в пощата.
— Тя е смело момиче — каза Феликс на глас.
Правя това, защото ти си единственият човек, който някога е говорил разумно с мен.
Феликс се облегна в креслото и затвори очи. Беше горд с нея и толкова засрамен от себе си, че щеше да се разплаче.
Бриджит взе писмото от отпуснатите му пръсти и започна да чете.
— Значи тя не знае, че си й баща?
— Не знае.
— Тогава защо ти помага?
— Вярва в това, което правя.
Бриджит изсумтя презрително.
— Мъже като теб винаги намират жени, които да им помогнат. Трябваше да се досетя. — Продължи да чете. — Тя пише като ученичка.
— Така е.
— На колко години е?
— На осемнайсет.
— Достатъчно голяма, за да мисли с главата си. Ти търсиш този Алекс, нали?
Феликс кимна.
— Кой е той?
— Един руски княз.
— Тогава заслужава да умре.
— Той въвлича Русия във война.
Бриджит кимна.
— А ти въвличаш Шарлът в нея.
— Мислиш ли, че бъркам?
Тя му подаде писмото. Изглеждаше ядосана.
— Е, никога не се знае, нали?
— В политиката е така.
— В живота е така.
Феликс скъса плика на две и го пусна в кошчето за боклук. Възнамеряваше да скъса и писмото, но не намери сили. Когато всичко свърши, то можеше да е единственият му спомен от нея. Сгъна двата листа и ги прибра в джоба на палтото си.
Стана и каза:
— Отивам да хвана влака.
— Искаш ли да ти направя сандвич за из път?
Той поклати глава.
— Не, благодаря ти, не съм гладен.
— Имаш ли пари за билет?
— Никога не купувам билет за влака.
Тя пъхна ръка в джоба на престилката си и извади един суверен.
— Ето, ще си вземеш и чаша чай.
— Това са много пари.