Феликс тръгна към изхода.
— За малко да си пропуснете гарата — каза продавачът на билети.
Феликс кимна и му подаде билета си.
— Този билет важи за още три гари — обясни продавачът.
— Промених си решението в последния момент.
Чу се скърцане на спирачки. И двамата погледнаха към линията. Влакът спираше: някой беше дръпнал ръчната спирачка.
— Какво става? — попита продавачът.
Феликс се насили да свие невъзмутимо рамене.
— Ако искате, претърсете ме — рече той. Искаше да избяга, но това щеше да е възможно най-неправилното нещо.
Продавачът се разкъсваше между подозрението към него и загрижеността за влака. Накрая каза:
— Чакайте тук. — И хукна по перона. Влакът беше спрял на двеста метра от гарата. Феликс гледаше как продавачът стига до края на перона и скача на насипа.
Озърна се. Беше сам. Бързо напусна гарата и пое към града.
След няколко минути кола с трима полицаи го подмина с висока скорост на път към гарата. В покрайнините на града Феликс прескочи една ограда и се озова в нива, където легна да изчака падането на нощта.
Големият ланчестър изрева по алеята пред Уолдън Хол. Цялата къща светеше. Един униформен полицай стоеше на входа, а друг обикаляше като страж по терасата. Причард спря колата. Полицаят на входа застана мирно и отдаде чест. Причард отвори вратата и Уолдън слезе.
Госпожа Брайтуайт, икономката, излезе от къщата да го посрещне.
— Добър вечер, милорд.
— Здравейте, госпожо Брайтуайт. Кой е вътре?
— Сър Артър е в салона с княз Орлов.
Уолдън кимна и те влязоха в къщата заедно. Сър Артър Лангли беше началник на полицията и съученик на Уолдън.
— Вечеряхте ли, милорд? — попита госпожа Брайтуайт.
— Не.
— Вероятно ще желаете парче пай с дивеч и бутилка бургундско?
— Оставям това на теб.
— Разбира се, милорд.
Госпожа Брайтуайт се отдалечи, а Уолдън влезе в салона. Алекс и сър Артър стояха до камината с чаши бренди в ръце. И двамата бяха във вечерно облекло.
Сър Артър каза:
— Здравей, Стивън. Как си?
Уолдън му стисна ръката.
— Хванахте ли анархиста?
— Опасявам се, че се изплъзна между пръстите ни…
— По дяволите! — възкликна Уолдън. — Точно от това се страхувах! Никой не ме чува. — Овладя се и стисна ръката на Алекс. — Не знам какво да ти кажа, скъпо момче — сигурно ни мислиш за пълни глупаци. — Обърна се пак към сър Артър: — Какво се случи, за бога?
— Феликс е скочил от влака в Тингли.
— А къде е бил скъпоценният детектив на Томсън?
— В тоалетната с разбита глава.
— Прекрасно — рече горчиво Уолдън и се отпусна в едно кресло.
— Докато вдигнат градската полиция на крак, Феликс е изчезнал.
— Осъзнавате ли, че е тръгнал насам?
— Да, разбира се — отвърна сър Артър с успокоителен тон.
— Трябва да наредите на хората си да го застрелят още щом го видят.
— Би било чудесно — но те, разбира се, нямат оръжие.
— А би трябвало, за бога!
— Мисля, че сте прав, но обществото…
— Преди да обсъдим това, кажете ми какво предприехте.
— Разбира се. Изпратих пет патрула по пътищата от Тингли дотук.
— Те няма да го видят в тъмното.
— Вероятно, но поне присъствието им ще го забави, ако не го спре напълно.
— Съмнявам се. Друго?
— Доведохме един полицай и сержант да пазят къщата.
— Видях ги отвън.
— Те ще дежурят на осемчасови смени, ден и нощ. Князът вече има двама пазачи от специалния отдел, а Томсън изпраща още четирима с кола тази нощ. Те ще се сменят на дванайсет часа, затова с него винаги ще има трима души. Хората ми не са въоръжени, но хората на Томсън имат револвери. Моята препоръка е, докато не заловим Феликс, княз Орлов да остане в стаята си, а храната и всичко останало да му бъде носено от охранителите.
— Ще го направя — рече Алекс.
Уолдън го погледна. Беше блед, но спокоен. „Той е смел човек — помисли си. — Ако бях на негово място, щях да съм бесен от некомпетентността на британската полиция.“
— Не смятам, че няколко охранители са достатъчни — рече той. — Трябва ни цяла армия.
— Ще я имаме утре сутринта — отвърна сър Артър. — Започваме търсене в девет часа.