Прислужницата дойде, разкопча роклята й и развърза корсета. Някои дами споделяха с прислужниците си, но не и Лидия. Беше го направила веднъж, в Санкт Петербург…
Реши да пише на сестра си, защото бе твърде рано да си ляга. Каза на прислужницата да й донесе хартия от утринния салон. Облече халат, седна до отворения прозорец и се вгледа в тъмния парк. Вечерта наближаваше. Цели три месеца суша, но през последните няколко дни времето бе станало буреносно и скоро щеше да завали.
Прислужницата донесе хартия, писалки, мастило и пликове. Лидия взе един лист и написа:
Скъпа Татяна…
Не знаеше откъде да започне. „Как да й обясня за Шарлът — помисли си тя, — когато и аз не я разбирам? А не бих посмяла да спомена за Феликс, защото Татяна може да каже на царя, а научи ли царят колко близо е бил Алекс до смъртта… Феликс е толкова умен. Как, за бога, е разбрал къде се крие Алекс? Та ние не казахме дори на Шарлът!“
Шарлът.
Лидия се скова.
Шарлът?
Тя стана и извика:
— О, не!
Бил е на четирийсет, носил е каскет.
Обзе я усещане за неизбежен ужас. Като в онези кошмарни сънища, в които си представяш възможно най-лошото, което може да се случи, и то веднага започва да се случва: стълбата пада, детето е прегазено, любимият умира.
Тя зарови лице в ръцете си. Беше замаяна.
Трябва да помисля, трябва да се опитам да мисля.
Моля те, Господи, помогни ми да помисля.
Шарлът бе срещнала този мъж в Националната галерия. „Онази вечер тя ме пита къде е Алекс. Не й казах. Вероятно е питала и Стивън: той също не би й казал. После я изпратихме в Уолдън Хол и разбира се, тя е видяла, че Алекс е там. Два дни по-късно Феликс тръгва към Уолдънхол Халт.
Нека е само сън — молеше се тя. — Нека се събудя сега, моля те, нека открия, че съм в леглото и вече е сутрин.“
Но не беше сън. Феликс беше човекът с каскета от туид. Шарлът бе срещнала баща си. Държали са се за ръце.
Ужасно, ужасно!
„Дали й е казал истината, дали й е казал: «Аз съм истинският ти баща», дали бе разкрил една пазена деветнайсет години тайна? Но той знае ли? Със сигурност е разбрал. Защо иначе тя ще му… помага? Моята дъщеря заговорничи с анархист за покушение. Сигурно все още му помага. Какво да направя? Трябва да предупредя Стивън — но как да му кажа, без да издам, че Феликс е бащата на Шарлът? Ще ми се да можех да мисля.“
Тя позвъни отново на прислужницата.
„Трябва да намеря начин да сложа край на това. Не знам какво ще правя, но трябва да предприема нещо.“
Когато прислужницата дойде, тя й каза:
— Събери ми багажа. Ще тръгна още сутринта. Трябва да ида в Уолдън Хол.
След залез Феликс пое през нивите. Нощта беше топла, влажна и много тъмна: облаци закриваха звездите и луната. Той вървеше бавно, защото не виждаше почти нищо. Успя да стигне до железопътната линия и тръгна на север.
Покрай релсите щеше да се придвижва малко по-бързо, защото те леко сияеха в мрака и той знаеше, че там няма да има препятствия. Мина покрай тъмни гари, прокрадваше се по пусти перони. Чуваше плъховете в празните чакални. Не се страхуваше от плъхове: навремето ги убиваше с ръце и ги ядеше. Имената на гарите бяха отпечатани на метални табели и той ги разчиташе с допир.
Когато стигна до Уолдънхол Халт, си спомни указанията на Шарлът: Къщата е на около шест километра от селото, по северния път. Линията продължаваше на север-североизток. Той я следва още километър и нещо, като броеше крачките си, за да измерва разстоянието. Беше стигнал до хиляда и шестстотин, когато налетя на някого.
Мъжът извика от изненада и Феликс го сграбчи за гърлото. От непознатия се носеше силна миризма на бира. Феликс разбра, че тоя е просто пияница, запътил се към дома си, и отпусна хватката.
— Не се плаши — рече мъжът заваляно.
— Добре — отвърна Феликс и го пусна.
— Само по този път мога да се прибера, без да се изгубя.
— Върви си по пътя тогава.
Мъжът отмина, но след миг каза:
— Не лягай да спиш на линията — влакът с млякото идва в четири.
Феликс не отговори и пияницата се отдалечи. Феликс поклати глава, отвратен от нервността си: можеше да убие човека. Прималя му от облекчение, че не го направи.