— О, разбирам: искате да кажете, че пазите княза. Колко успокояващо. И колко сте?
— Двама отвън и четирима вътре. Хората вътре са въоръжени, но по-късно ще дойдат и други.
— Как така?
— Голям отряд, милейди. Чух, че в девет часа ще пристигнат сто и петдесет души. Ще хванем онзи анархист — не се страхувайте.
— Великолепно.
— Възнамерявате да яздите ли, милейди? На ваше място не бих го направил, не и днес.
— Не, няма — излъга Шарлът.
Тя се отдалечи, заобиколи източното крило и мина зад къщата. Конюшните пустееха. Тя влезе вътре и отиде при кобилата си, беше я кръстила Гети — защото имаше бели петна на предните крака. Поговори и около минутка, гали я по носа и й даде ябълка. След това я оседла, изведе я от конюшнята и я възседна.
Препусна зад сградата и заобиколи парка в широк кръг, за да не могат полицаите да я видят и чуят. После пое в галоп по западното пасище и прескочи ниската ограда към гората. Преведе бавно Гети през дърветата, докато не стигна до пътечката, а оттам я подкара в тръс.
В гората беше хладно. Гъстите корони на дъбове и букове засенчваха пътеката. В слънчевите петна росата се изпаряваше на тънки струйки. Шарлът усещаше топлината на слънчевите лъчи, когато минаваше през тях. Птиците вдигаха врява.
„Какво може да стори срещу сто и петдесет мъже? Планът му вече е невъзможен: сега Алекс е добре охраняван, а преследването на Феликс е твърде добре организирано.“ Е, тя поне можеше да го предупреди.
Стигна до другия край на гората, без да го види. Беше разочарована: бе сигурна, че днес ще бъде тук. Разтревожи се, защото, ако не успееше да го предупреди, вероятно щяха да го заловят. Но още нямаше седем: сигурно не беше започнал да я търси. Тя слезе от кобилата и я поведе по пътеката. Вероятно Феликс я беше забелязал и изчакваше да провери дали я следят. Тя спря на полянка да погледа една катеричка. Те не се страхуваха от хората, макар че бягаха от кучетата. Внезапно Шарлът усети, че я наблюдават. Обърна се и го видя — взираше се в нея със странно изражение.
— Здравей, Шарлът.
Тя отиде при него и го хвана за ръцете. Брадата му беше пораснала, а дрехите му бяха покрити с треви и листа.
— Изглеждаш ужасно изморен — рече тя на руски.
— Гладен съм. Донесе ли храна?
— О, господи, не! — Беше взела ябълка за коня си, но нищо за Феликс. — Изобщо не се сетих.
— Нищо. Бил съм и по-гладен.
— Слушай — рече тя. — Трябва веднага да бягаш. Ако тръгнеш сега, можеш да се измъкнеш.
— Защо да бягам? Искам да отвлека Орлов.
Тя поклати глава.
— Вече е невъзможно. Той има въоръжени пазачи и полицаи обикалят къщата. В девет часа ще дойдат сто и петдесет мъже, за да те търсят.
Той се усмихна.
— И ако избягам, какво ще правя до края на живота си?
— Но аз няма да ти помогна да се самоубиеш!
— Нека седнем на тревата. Искам да ти кажа нещо.
Тя седна и се облегна на един дебел дъб. Феликс се настани пред нея и кръстоса крака като казак. Слънчеви петна играеха по измореното му лице. Заговори доста официално, с дълги изречения, които звучаха като репетирани:
— Бях ти споменал, че някога бях влюбен в жена на име Лидия, а ти отговори, че и твоята майка се казва така. Помниш ли?
— Помня всяка твоя дума. — Тя се чудеше какво означава всичко това.
— Тя беше твоята майка.
Шарлът се втренчи в него.
— Бил си влюбен в мама?
— Нещо повече. Бяхме любовници. Тя идваше в дома ми, сама — разбираш ли какво имам предвид?
Шарлът се изчерви от объркване и смущение.
— Да, разбирам.
— Баща й, твоят дядо, научи. Уреди да ме арестуват, а после принуди майка ти да се омъжи за Уолдън.
— О, какъв ужас! — рече тихо Шарлът. По някаква причина се страхуваше от следващите му думи.
— Ти се роди седем месеца след сватбата.
Той явно смяташе, че този факт е много важен. Шарлът се смръщи.
— Знаеш ли колко време е нужно едно бебе да се развие и да се роди? — попита я той.
— Не.
— Обикновено са девет месеца, но може да е и по-малко.
Сърцето на Шарлът ускори ритъма си.
— Какво намекваш?
— Може би си зачената преди сватбата.
— И това означава, че вероятно ти си моят баща? — попита тя невярващо.
— Нещо повече. Ти изглеждаш точно като сестра ми Наташа.