Сърцето й сякаш се качи в гърлото и тя едва продума:
— Ти смяташ, че си мой баща?
— Сигурен съм.
— О, господи! — Шарлът притисна лицето си с длани и се втренчи в нищото. Имаше чувството, че се събужда и още не може да различи кое е сън и кое реалност. Помисли за баща си, но той не беше неин баща, после за майка си, която бе имала любовник; помисли за Феликс, приятеля си, а сега внезапно и баща…
— Дори за това са ме лъгали, така ли? — попита тя.
Беше толкова объркана, усещаше, че няма да може да си стои на краката. Сякаш някой й бе казал, че всички карти, които бе виждала, са измамни и тя всъщност живее в Бразилия; или че истинският собственик на Уолдън Хол е Причард; или че конете могат да говорят, но просто са решили да мълчат; а всъщност беше много по-лошо от всичко това.
— Ако ми кажеш, че съм момче, но мама винаги ме облича с момичешки дрехи… нещо подобно ще е.
„Мама… и Феликс?“ — помисли си тя и пак се изчерви.
Феликс хвана ръката й и я погали.
— Предполагам, че цялата обич и грижа, които един мъж отдава на жена си и децата си, в моя случай са насочени към политиката. Трябва да се опитам да отвлека Орлов, дори да е невъзможно; така както човек се опитва да спаси детето си от удавяне, дори самият той да не може да плува.
Шарлът внезапно осъзна колко объркан вероятно се чувства Феликс по отношение на нея, дъщерята, която никога не е имал. Разбра и странния, болезнен начин, по който я гледаше понякога.
— Горкичкият — рече тя.
Той прехапа устна.
— Ти имаш толкова добро сърце.
Тя не знаеше защо й го каза.
— Какво ще правим сега?
Той пое дълбоко дъх.
— Можеш ли да ме вкараш в къщата и да ме скриеш?
Тя помисли за миг:
— Да.
Феликс се качи на коня зад нея. Кобилата разтърси глава и изсумтя, сякаш обидена, че очакват от нея да носи двоен товар. Шарлът я пришпори в тръс. Известно време следваха пътеката, после завиха и се насочиха към гората. Минаха през една порта, после през пасище и излязоха на тясна алея. Феликс още не беше виждал къщата, но разбираше, че Шарлът обикаля около нея, за да се приближат от северната страна.
Тя беше изумително дете. Имаше толкова силен характер. Дали го беше наследила от него? Искаше му се да мисли така. Беше много щастлив, че й каза истината. Стори му се, че тя не я прие напълно, но и това ще стане. Думите му преобърнаха целия й свят и тя реагира емоционално, но не и истерично — не е наследила това хладнокръвие от майка си.
От алеята завиха към овощна градина. Феликс вече съзираше между дърветата покрива на Уолдън Хол. Градината опираше до стена. Шарлът спря коня и каза:
— Оттук е най-добре да вървиш след мен. Така, ако някой ни види през прозорец, няма да те забележи много лесно.
Феликс скочи от коня и поеха покрай стената, която завиваше.
— Какво има зад стената? — попита Феликс.
— Кухненска градина. По-добре не говори сега.
— Ти си прекрасна — прошепна той, но тя не го чу.
Спряха на следващия ъгъл. Феликс видя няколко ниски сгради и двор.
— Конюшните — прошепна Шарлът. — Остани тук за малко. Когато ти дам знак, ще ме последваш възможно най-бързо.
— Къде отиваме?
— На покрива.
Тя влезе в двора, слезе от коня и прехвърли юздата на перилата. Феликс я наблюдаваше как стига до другия край на двора, оглежда се, после се връща и поглежда в конюшните.
Чу я да казва:
— О, здравей, Питър.
Едно момче на около дванайсет години излезе оттам и свали каскета си.
— Добро утро, милейди.
„Как ли ще се отърве от него?“, запита се Феликс.
— Къде е Даниъл? — попита тя.
— Закусва, милейди.
— Моля те, иди му кажи да дойде да разседлае Гети.
— И аз мога да го направя, милейди.
— Не, искам Даниел — каза тя властно. — Хайде, върви.
„Прекрасно“, рече си Феликс.
Момчето се затича. Шарлът се обърна към Феликс, помаха му и той хукна към нея.
Тя скочи на нисък метален бункер, после се покатери на ламаринения покрив на една барачка, а оттам се качи на керемидите на първия етаж на сградата.
Феликс я последва.
Пълзяха странично по наклонения покрив, докато не стигнаха до тухлена стена, после запълзяха към билото му.
Феликс се чувстваше ужасно видим и уязвим.