Шарлът се изправи и надникна в прозореца на тухлената стена.
— Какво има там? — прошепна Феликс.
— Стая на прислужници, но те сега са долу, приготвят закуската.
Тя се покатери на перваза и застана права. Стаята беше таванска и прозорецът бе в триъгълната част на покрива, чийто връх се издигаше точно над него и се спускаше от двете му страни. Шарлът пристъпи по перваза, после преметна крак върху ръба на покрива.
Изглеждаше опасно. Феликс се смръщи, страхуваше се за нея, но тя се прехвърли на покрива с лекота и той я последва.
— Вече не могат да ни видят — рече Шарлът.
Феликс се огледа. Тя беше права: не можеха да ги видят отдолу. Отпусна се малко.
— Покривът е четири акра — съобщи му Шарлът.
— Четири акра! Повечето руски селяни нямат толкова земя.
Гледката беше впечатляваща. Виждаха се покриви от всякакъв материал, размер и наклон. Стълби и мостчета позволяваха на работниците да поправят керемиди или плочи. Плетеницата на водосточните тръби беше сложна като в нефтената рафинерия в Батуми.
— Не съм виждал толкова голяма къща — рече той.
Шарлът се изправи.
— Ела.
Поведе го по една стълба до следващия покрив, после по мостче и по няколко дървени стъпала, които стигаха до малка квадратна врата в стена.
— Навремето оттук са излизали, за да поправят покрива — но вече всички са забравили за нея. — Тя отвори вратичката и пропълзя вътре.
Феликс я последва внимателно в мрака.
Лидия зае автомобил и шофьор от зет си Джордж и след една безсънна нощ призори напусна Лондон. Колата пристигна на алеята пред Уолдън Хол в девет часа и тя с изумление видя пред къщата и в парка стотици полицаи, десетки коли и много кучета. Шофьорът на Джордж прекара колата през множеството към южния вход. На моравата имаше огромен самовар и полицаите се редяха на опашка с чаши в ръце. Причард разнасяше планина от сандвичи на голяма табла и изглеждаше измъчен. Той дори не забеляза, че господарката му е пристигнала. На терасата беше сложена импровизирана дървена маса, зад която Стивън и сър Артър Лангли даваха нареждания на офицерите, които стояха пред тях в полукръг. Лидия тръгна натам. Сър Артър беше разтворил карта и тя го чу да казва:
— С всяка група ще има по един местен, за да ви показва пътя, и един с мотоциклет, за да се връща и да съобщава за напредъка ви на всеки час. — Стивън вдигна поглед, видя я и отиде да говори с нея.
— Добро утро, скъпа моя, това е приятна изненада. Как стигна дотук?
— Заех колата на Джордж. Какво става?
— Започваме търсене.
— О… — Ако всички тези хора търсеха Феликс, той как щеше да се измъкне?
— Все пак ми се иска да беше останала в града — рече Стивън. — Щях да съм по-спокоен за теб.
— А аз щях да се побъркам от тревога, че ще дойдат лоши новини. — „Кои ще са добрите новини? — запита се тя. — Вероятно ако Феликс просто се откаже и си тръгне. Но той няма да го направи, сигурна съм.“ Вгледа се в лицето на съпруга си. Под обичайното изражение личаха следи от умора и напрежение. „Горкият Стивън: първо жена му, а сега и дъщеря му го лъжат.“ Вината я накара да посегне и да докосне бузата му.
— Не се преуморявай.
Чу се свирка. Полицаите бързо допиха чая си, натъпкаха остатъците от сандвичите в устите си, сложиха си каските и се разделиха на шест групи около водачите. Лидия стоеше до Стивън и гледаше. Крещяха се заповеди, свирки пищяха. Накрая всички се раздвижиха. Първата група пое на юг и се разгърна през парка, после навлезе в гората. Още две се отправиха на запад, към пасището. Други три тръгнаха по алеята към пътя.
Лидия огледа моравата. Изглеждаше като след пикник на неделно училище, когато всички деца са се прибрали у дома. Госпожа Брайтуайт излезе и с измъчено изражение започна да организира почистването. Лидия влезе в къщата.
Срещна дъщеря си във фоайето. Шарлът се изненада, като я видя.
— Здравей, мамо — рече тя. — Не знаех, че ще идваш.
— В града е скучно — отвърна автоматично Лидия и си помисли: „Какви глупости говоря?“
— Как стигна дотук?
— Взех колата на чичо ти Джордж. — Лидия разбираше, че Шарлът просто води разговор, но мисли за друго.
— Сигурно си тръгнала много рано.
— Да. — Лидия искаше да каже: „Престани! Нека не се преструваме! Защо не си говорим истината?“ Но не можеше да се накара да го направи.