— Полицаите заминаха ли вече? — попита Шарлът. Гледаше я някак странно, сякаш я виждаше за първи път, и Лидия се смути. Искаше й се да разчете мислите на дъщеря си.
— Да, всички заминаха.
— Прекрасно.
Това беше реплика на Стивън — „прекрасно“. Все пак у нея имаше нещо от него: любопитството, решителността, осанката — не ги беше наследила, явно ги бе придобила чрез подражание…
— Надявам се да хванат онзи анархист — рече Лидия, като наблюдаваше внимателно реакцията й.
— Сигурна съм, че ще го хванат — отвърна весело Шарлът.
„Сякаш е щастлива — помисли си Лидия. — Защо ще изглежда така, когато стотици полицаи претърсват графството за Феликс? Защо не е притеснена и разтревожена като мен? Вероятно защото не очаква да го хванат. По някаква причина смята, че той е в безопасност.“
— Кажи ми, мамо — рече Шарлът. — Колко време отнема едно бебе да порасне в корема и да се роди?
Лидия зяпна от изненада и пребледня. Вгледа се в дъщеря си. „Тя знае! Тя знае!“
Шарлът се усмихна и кимна, изглеждаше леко тъжна.
— Няма значение. Вече отговори на въпроса ми. — И продължи надолу по стълбите.
Лидия се хвана за перилата, прималя й. Феликс беше казал на Шарлът. Каква жестокост, след всички тези години! Изпита гняв към него: защо съсипваше живота на дъщеря й така? Фоайето се завъртя пред очите й и тя чу гласа на една прислужница:
— Добре ли сте, милейди?
Главата й се проясни.
— Малко съм изморена от пътуването. Подай ми ръка.
Момичето й подаде ръка и заедно изкачиха стълбите до стаята на Лидия, където друга прислужница вече разопаковаше багажа й. В будоара й беше приготвена много топла вода. Лидия седна и каза:
— Сега излезте и двете. Ще разопаковате по-късно.
Прислужниците излязоха. Лидия разкопча палтото си, но нямаше сили да го свали. Мислеше за странното настроение на Шарлът. Тя беше почти жизнерадостна, макар че очевидно умът й бе зает от много неща. Лидия го разбра: това чувство й бе познато, беше го изпитвала. Така се чувстваш, когато си бил с Феликс. Усещаш, че животът е безкрайно интересен и изненадващ, че трябва да се свършат важни неща, че светът е пълен с багри, страст и промяна. Шарлът се беше видяла с него и вярваше, че той е в безопасност.
„Какво ще правя сега?“, запита се Лидия.
Съблече се бавно. Мина доста време, докато се измие и облече отново, не бързаше, искаше да се успокои. Чудеше се как ли Шарлът приема новината, че Феликс е неин баща. Очевидно много го харесваше. „Хората винаги го харесват — помисли си Лидия, — хората го обичат“. Откъде Шарлът бе намерила сили да изслуша новините, без да се срине?
Лидия реши, че ще е най-добре да се заеме с реда в къщата. Погледна се в огледалото, постара се да добие спокойно изражение и излезе. По стълбите срещна една прислужница с поднос с нарязана шунка, бъркани яйца, пресен хляб, мляко, кафе и грозде.
— За кого е храната? — попита я Лидия.
— За лейди Шарлът, милейди — отвърна прислужницата.
Лидия отмина. Шарлът дори не беше изгубила апетита си!
Влезе в утринния салон и поръча да извикат готвачката. Госпожа Роузи беше слаба, нервна жена, която никога не ядеше от прекрасните ястия, които приготвяше за работодателите си.
— Разбрах, че господин Томсън ще дойде за обяд, милейди, а господин Чърчил за вечеря.
Лидия обсъди с нея менюто и я отпрати. Защо, за бога, Шарлът бе поръчала такава обилна закуска в стаята си? И то толкова късно! В провинцията момичето обикновено ставаше рано и закусваше, преди тя да се е събудила.
Повика Причард и изготви плана за разположение на гостите на масата с негова помощ. Той й каза, че Алекс щял да се храни в стаята си до второ нареждане. Това леко променяше настаняването на трапезата: все още мъжете бяха твърде много, а в настоящата ситуация Лидия едва ли можеше да кани гости, за да изравни съотношението. Направи каквото можа и отпрати Причард.
Къде ли Шарлът бе срещнала Феликс? И защо беше толкова уверена, че няма да го заловят? Нима го беше скрила някъде? Дали не се беше маскирал до неузнаваемост?
Тя тръгна из стаята, гледаше картините, малките бронзови и златни орнаменти, писалището. Болеше я глава. Започна да преподрежда цветята в голямата ваза до прозореца и я събори. Позвъни на прислугата да дойде да почисти и излезе от салона.
Нервите й бяха много изпънати. Реши да вземе малко лауданум, но напоследък той не й помагаше както преди.