Какво ли ще направи Шарлът сега? Дали ще опази тайната? Защо децата никога не споделят?
Отправи се към библиотеката със смътното намерение да вземе книга, за да се разсее. Когато влезе вътре, се стресна при вида на Стивън зад писалището. Той я погледна и се усмихна приветливо, после продължи да пише.
Лидия тръгна покрай лавиците. Чудеше се дали да не вземе Библията. Като дете често я четеше, молеше се и ходеше на църква. Имаше строги бавачки, които не спираха да й натякват за ужасите на ада и наказанията за нечестивците, а немската гувернантка постоянно говореше за греха. Но откакто Лидия бе извършила прелюбодеянието си и беше получила наказанието си, вече не извличаше утеха от религията. „Трябваше да отида в манастир — помисли си тя — и да се отдам на Господ, татко беше прав.“
Взе случайно томче, седна и го отвори в скута си.
— Необичаен избор за теб — рече Стивън. От мястото си той не можеше да прочете заглавието, но явно знаеше къде по лавиците са подредени всички автори. Беше изчел толкова много книги, че Лидия не разбираше кога намира време. Това бяха „Уесекски поеми“ на Томас Харди. Тя не харесваше Харди: не харесваше неговите решителни и страстни героини, нито силните мъже, пред които те ставаха безпомощни.
Често бяха седели така, тя и Стивън, особено когато дойдоха за първи път в Уолдън Хол. Тя си спомняше с носталгия как четеше тук, докато той работеше. В онези дни не беше толкова спокоен, все казваше, че никой вече не може да печели от земеделие и че ако това семейство иска да остане богато и могъщо, ще трябва да се подготви за двайсети век. По онова време продаде няколко стопанства и хиляди акри на ниска цена, после вложи парите в железници, банки и имоти в Лондон. Планът му явно проработи, защото скоро вече не изглеждаше угрижен.
Всичко като че ли се успокои след раждането на Шарлът. Прислугата обожаваше бебето и обичаше Лидия, защото го беше родила. Лидия свикна с английския начин на живот и бе добре приета от светското общество в Лондон. Това бяха осемнайсет спокойни години.
Лидия въздъхна. Но техният край беше дошъл. За известно време бе успяла да зарови тайните си така успешно, че те не тормозеха никого, освен нея, и дори тя успяваше да ги забрави понякога, ала сега излизаха наяве. Беше смятала, че Лондон е достатъчно далече от Санкт Петербург, но вероятно Калифорния щеше да е по-добрият избор; или никъде нямаше да е достатъчно далече. Спокойните дни бяха свършили. Всичко се разпадаше. Какво щеше да стане сега?
Тя погледна към отворената страница и прочете:
„Аз ли съм това? Предадох ли душата си, като се омъжих за Стивън, за да спася Феликс от мъченията в Петропавловската крепост? Оттогава играя роля, преструвам се, че не съм развратна, грешна, презряна курва. Но аз съм такава! И не съм единствена. И другите жени изпитват същото. Защо иначе виконтесата и Чарли Стаут ще искат съседни спални? И защо лейди Джирард ще ми казва за тях с намигване, сякаш не разбира как се чувстват? Ако бях просто една малка уличница, вероятно Стивън щеше да идва в леглото ми по-често и можехме да имаме син.“ Тя отново въздъхна.
— Давам пени — рече Стивън.
— Какво?
— Давам пени за мислите ти.
Лидия се усмихна.
— Още не съм научила всички английски изрази, нали? Не бях чувала този.
— Човек се учи, докато е жив, а този израз означава, че искам да разбера за какво мислиш.
— Мислех, че Уолдън Хол ще отиде при сина на брат ти след твоята смърт.
— Само ако ние нямаме син.
Тя погледна лицето му: ярките сини очи, сивата, добре оформена брадичка. Беше сложил синя вратовръзка на бели точки.
— Твърде късно ли е? — попита той.
— Не зная — рече тя замислена. „Зависи какво ще стори Шарлът сега.“
— Тогава да продължим да опитваме — каза Стивън.
Това беше необичайно искрен разговор: Стивън бе усетил, че тя е в подходящо настроение. Лидия стана от креслото и отиде до него. Забеляза, че на темето му има плешиво петънце. „Кога ли се е появило?“
— Да, ще продължим да опитваме. — Наведе се и го целуна по челото, а после, импулсивно, по устните. Той затвори очи.
След миг тя се отдръпна. Той изглеждаше леко смутен: рядко правеха такива неща денем, защото наоколо винаги имаше много слуги. „Защо живеем по този начин, след като не сме щастливи?“, запита се тя, после му каза: