— Наистина те обичам.
Стивън се усмихна.
— Знам.
Внезапно тя усети, че не може да издържа повече.
— Трябва да се преоблека за обяда, преди Базил Томсън да е дошъл.
Той кимна и Лидия усети как я проследи с поглед, докато излизаше от библиотеката. Качи се по стълбите, чудейки се дали все още има някакъв шанс двамата да бъдат щастливи.
Отиде в стаята си. Носеше книгата със стиховете. Остави я. Шарлът държеше ключа към всичко. Трябва да говори с нея. Човек все пак е способен да води трудни разговори, ако събере кураж; а и какво ще изгуби вече? Без да има ясна представа какво точно ще каже, тя тръгна към стаята на дъщеря си, която беше на горния етаж.
Стъпките й бяха съвсем безшумни по килима. Стигна до върха на стълбището и огледа коридора. Видя, че Шарлът влиза в старата детска стая. Тъкмо щеше да й извика, но се спря. Какво носеше тя? Приличаше на чиния със сандвичи и кана с мляко.
Объркана, Лидия влезе в стаята й. Там беше таблата, която бе видяла у прислужницата. Шунката и хляба ги нямаше. Защо Шарлът ще поръчва поднос с храна, а после ще приготвя сандвичи, за да ги изяде в забавачницата? Доколкото знаеше, там нямаше нищо, само покрити с платнища мебели. Толкова притеснена ли е Шарлът, че иска да се затвори в уютния свят на детството?
Лидия реши да си изясни това. Не искаше да нарушава нейното уединение, каквото и да беше; но после си каза: „Тук съм в моята къща, тя е моя дъщеря и може би съм длъжна да разбера. А и вероятно моментът ще е подходящ, интимен, и ще мога да кажа каквото е нужно.“ Затова тя излезе от стаята на Шарлът и тръгна по коридора към детската стая.
Шарлът не беше там.
Лидия се огледа. Видя старото дървено люлеещо се конче, чиито уши стърчаха под платнището. През една отворена врата зърна стаята за учене, с карти и детски рисунки по стените. Друга врата водеше към спалнята: в нея също всичко беше покрито. „Дали ще бъде използвана отново? — зачуди се тя. — Дали пак ще има акушерки, пелени и малки, малки дрешки; и бавачка, и дървени войничета, и книжки с упражнения за писане, мастилени петна?“
Но къде е Шарлът?
Вратата на дрешника беше отворена. Внезапно Лидия си спомни: разбира се! Скривалището на Шарлът! Малката стая, за която тя си мислеше, че никой не знае, и се криеше, когато беше направила пакост. Беше я обзавела сама с неща, които задигаше от къщата, и всички се преструваха, че не са разбрали за липсата им. Една от малкото отстъпки, които Лидия беше направила, бе да позволи на Шарлът да има свое скривалище и да забрани на Мария да го „открие“; защото и тя самата се криеше понякога в стаята с цветята и знаеше колко е важно да имаш свое местенце.
Значи Шарлът още използваше тази малка стая! Лидия се приближи, не искаше да нарушава уединението на дъщеря си, но се изкушаваше. „Не — рече си, — ще я оставя сама.“
Тогава чу гласове.
Нима Шарлът си говореше сама?
Лидия се заслуша по-внимателно.
Тя си говореше сама на руски?
Тогава чу друг глас, мъжки, отговаряше тихо на руски; глас като милувка, глас, който изпрати чувствена тръпка през цялото й тяло.
Феликс беше там.
Лидия се уплаши, че ще припадне. Феликс! Толкова близо! Скрит в Уолдън Хол, докато полицията претърсваше графството! Шарлът го беше скрила.
„Не бива да крещя!“
Тя захапа юмрука си. Цялата трепереше.
„Трябва да се махна. Трябва да помисля. Не знам какво да направя.“
Главата ужасно я заболя. „Трябва ми лауданум.“ Това й даде сили. Овладя треперенето и след миг излезе на пръсти от стаята.
Почти тичаше по коридора и надолу по стълбите. Лауданумът беше в тоалетката й. Взе го и го отвори. Не можеше да държи стабилно лъжичката, затова отпи направо от шишенцето. След няколко секунди усети, че се успокоява. Прибра го отново в тоалетката. Странно доволство започна да я обзема, докато нервността я напускаше. Главоболието й почти изчезна. За известно време нищо нямаше да има значение. Отиде до дрешника и отвори вратата. Взираше се в роклите, напълно неспособна да избере какво да облече за обяд.
Феликс крачеше из малката стая като тигър в клетка, по три крачки във всяка посока, свел глава под тавана, и слушаше Шарлът.
— Вратата на Алекс винаги е заключена — обясняваше тя. — Има двама въоръжени пазачи вътре и един отвън. Онези вътре няма да отключат, докато колегата им не им каже.