— Това ще спре ли преговорите? Вероятно — отговори си граф Пьотър. — Особено ако убиецът е анархист. Нали помните, че Англия даде политическо убежище на анархисти и това вбеси царя. Ако един от князете му бъде убит в Англия от наш другар, царят може да се ядоса достатъчно, за да прекрати напълно преговорите.
— Каква история само ще имаме тогава! — възкликна Йевно. — Можем да кажем, че Орлов е убит от нашите, защото е предал руския народ.
— Всеки вестник в света ще публикува тази новина — обади се Улрих.
— Мисля за ефекта, който ще произведе у дома. Знаете какво е отношението на руските селяни към военната повинност — за тях това е смъртна присъда. Когато едно момче отива в армията, те правят погребение. Ако научат, че царят иска ги да изпрати да се бият в голяма европейска война, реките ще потекат червени от кръв…
Феликс си помисли, че Йевно е прав. Той винаги говореше така, но този път беше прав.
— Мисля, че си въобразяваш, Йевно — рече Улрих. — Орлов е на тайна мисия — той няма да пътува из Лондон в открита карета и да маха на тълпата. Освен това познавам лондонските другари — те никога не биха убили. Не виждам как ще го направим.
— Аз виждам — рече Феликс и всички се обърнаха към него. Сенките по лицата им играеха на треперливата светлина на свещите. — Знам как може да стане — гласът му прозвуча странно дори за него самия, сякаш гърлото му беше свито. — Аз ще отида в Лондон. И ще убия Орлов.
Внезапно всички притихнаха, защото тези приказки за смърт и разрушение изведнъж бяха станали реални и конкретни. Взираха се изненадани в него, всички, освен Улрих, който се усмихваше многозначително, сякаш беше планирал това от самото начало и нещата са развиваха по желания от него начин.
Втора глава
Лондон беше невероятно богат. Феликс бе виждал екстравагантно богатство в Русия и голям просперитет в Европа, но не и в такъв мащаб. Тук никой не беше в дрипи. Всъщност въпреки топлото време всички се бяха навлекли с няколко ката дрехи. Феликс видя кочияши, улични търговци, метачи, работници и невръстни разносвачи — всички издокарани с хубави фабрични палта без дупки или кръпки. Нямаше боси деца. Нямаше жена без шапка, и то какви шапки! Повечето бяха огромни, широки като колела на двуколки и украсени с панделки, пера, цветя и плодове. Улиците гъмжаха от народ. За първите си пет минути тук той видя повече автомобили, отколкото бе виждал през целия си живот. Те като че ли бяха колкото каретите. И всичко живо бързаше — пеша или на колела.
На „Пикадили Съркъс“ превозните средства бяха спрели по обичайна за всеки град причина: един кон бе паднал и каретата се беше преобърнала. Тълпа мъже се опитваха да я изправят, а на тротоара няколко цветарки и дами с гримирани лица им подвикваха насърчения и шеги.
Когато продължи на изток, първоначалното впечатление за голямо богатство малко се промени. Мина покрай катедрала с висока кула, наречена „Свети Павел“ според картата, която беше купил на гара „Виктория“, а след това навлезе в по-бедни квартали. Внезапно величествените фасади на банки и кантори отстъпиха пред редици ниски къщи в различна степен на разруха. Тук имаше по-малко коли, а конете бяха по-кльощави. Повечето магазини всъщност бяха улични сергии. Не се виждаха никакви разносвачи, но имаше много босоноги деца — не че беше от значение, защото му се струваше, че при този климат и без това нямат нужда от обувки.
Положението се влоши, когато навлезе още по-навътре в Ист Енд. Тук къщите бяха порутени, дворовете — мръсни, а във вонящите улички парцаливи отрепки ровеха из купчините боклук в търсене на храна. Щом стигна до главната улица на Уайтчапъл, видя познатите бради, дълги коси и традиционни роби на ортодоксалните евреи и малки магазинчета, които продаваха пушена риба и кашерно месо: сякаш се намираше в Линията на уседналост4, само че тук евреите не изглеждаха изплашени.
Той продължи към Джубили Стрийт №165, адреса, който Улрих му беше дал. Сградата беше двуетажна и приличаше на лутерански параклис. Обявлението отпред съобщаваше, че Клубът и институт „Приятел на работника“ е отворен за всички трудещи се, независимо от тяхната политическа принадлежност, но друга табела издаваше естеството на въпросния клуб, защото отбелязваше, че е основан през 1906 г. от Пьотър Кропоткин. Феликс се зачуди дали ще срещне легендарния Кропоткин в Лондон.
Влезе във фоайето, където имаше купчина вестници, също наречени „Приятел на работника“, но на идиш5: Der Arbeter Fraint. По стените бяха закачени обяви за уроци по английски, за неделно училище, екскурзия до гората Епинг и лекция по „Хамлет“. Феликс пристъпи навътре. Архитектурата потвърждаваше първоначалните му подозрения: това определено беше неф на неконформистка църква, но сега в единия му край имаше сцена, а в другия — бар. На сцената група мъже и жени като че ли репетираха пиеса. Вероятно с това се занимаваха анархистите в Англия, нищо чудно, че им бяха позволили да отворят свой клуб. Той се приближи до бара. Нямаше и помен от алкохолни напитки, но на плота видя риба гефилте6, маринована херинга и — ти да видиш! — самовар.
4
На руски: „Черта оседлости“, границата на област в Руската империя, в която е разрешено постоянното пребиваване на евреи. Създадена е през 1791 г. по времето на Екатерина II и е премахната след Февруарската революция от 1917 г. — Б.пр.
5
Така нареченият еврейски немски, на който говорят около четири милиона евреи ашкенази по целия свят. Възниква в Централна Европа между IX и XII век от старонемски диалекти и много заемки от иврит и арамейски. — Б.пр.