— Един отвън — двама вътре. — Феликс се почеса по главата и изпсува на руски. „Трудности, винаги трудности — помисли си. — Вече съм тук, в самата къща, със съучастник и пак не е по-лесно. Защо нямам късмета на момчетата от Сараево? Защо се оказа, че съм част от това семейство?“ Гледаше Шарлът и си мислеше: „Не че съжалявам“.
Тя улови погледа му и попита:
— Какво?
— Нищо. Каквото и да стане, радвам се, че те намерих.
— Аз също. Но какво ще правиш с Алекс?
— Можеш ли да ми начертаеш план на къщата?
Шарлът изкриви лице.
— Ще опитам.
— Трябва да я познаваш, живяла си тук цял живот.
— Е, знам тази част, разбира се — но в някои кътчета никога не съм ходила. В стаята на иконома, стаите на прислужниците, в мазетата, в помещенията над кухнята, където складират брашното и продукти…
— Направи каквото можеш. По един план на всеки етаж.
Тя намери хартия и молив сред детските си съкровища и коленичи до малката масичка.
Феликс изяде още един сандвич и допи млякото. Беше й отнело доста време да му донесе храна, защото прислужниците имаха работа в коридора пред стаята й. Докато ядеше, той я гледаше как чертае, мръщи се и хапе края на молива. По едно време тя каза:
— Човек не осъзнава колко е трудно, докато не опита. — Намери гума сред старите моливи и често я използваше. Феликс забеляза, че умее да чертае съвършено прави линии на ръка. В тази поза му изглеждаше много свидна. Сигурно така е седяла, докато е учила, рисувала е коне, мама и „татко“, а по-късно и картата на Европа, листата на английските дървета, парка през зимата… Уолдън сигурно често я е виждал така.
— Защо си се преоблякла? — попита я Феликс.
— Тук всички постоянно се преобличат. Има дрехи за всеки час на деня. На вечеря трябва да показваш раменете си, но не и на обяд. Трябва да носиш корсет на вечеря, но не и за чая. Не можеш да излезеш с домашна рокля. В библиотеката се стои с вълнени чорапи, но не и в утринния салон. Не можеш да си представиш колко правила трябва да помня.
Той кимна. Вече не се изненадваше докъде е стигнал упадъкът на управляващата класа.
Тя му подаде скиците си и той отново стана делови. Започна да ги изучава.
— Къде държат оръжията?
Тя докосна ръката му и рече:
— Не бъди толкова рязък. Аз съм на твоя страна — забрави ли?
Внезапно отново изглеждаше голяма и Феликс се усмихна с тъга.
— Бях забравил.
— Оръжията са в оръжейната. — Тя посочи на плана. — Ти наистина ли си имал връзка с мама?
— Да.
— Не мога да повярвам, че е способна на такова нещо.
— Тогава беше много дива. Все още е, но се преструва.
— Наистина ли смяташ така?
— Знам го.
— Всичко, всичко се оказва не такова, каквото съм си го представяла.
— Това се нарича порастване.
Тя се замисли.
— А как да те наричам?
— Какво имаш предвид?
— Ще ми е много странно да ти викам „татко“.
— Засега ме наричай Феликс. Ще ти трябва време да свикнеш с мисълта, че съм ти баща.
— А ще имам ли време?
Младото й лице беше толкова тъжно, че той я хвана за ръката.
— Защо не?
— Какво ще правиш, когато отвлечеш Алекс?
Той извърна глава, за да не види вината в очите му.
— Зависи как и кога ще го отвлека, но най-вероятно ще го държа вързан тук. Ти ще трябва да ни носиш храна и ще изпратиш кодирана телеграма до приятелите ми в Женева, за да знаят какво става. Когато новината донесе онова, на което се надяваме, ще пусна Орлов.
— Ами после?
— Ще ме търсят в Лондон, затова ще замина на север. Там има големи градове — Бирмингам, Манчестър, Хъл, — където ще мога да изчезна. След няколко седмици ще се върна в Швейцария, а накрая в Санкт Петербург — там ми е мястото, там ще започне революцията.
— Значи няма да те видя отново.
„Няма да искаш да ме видиш“, помисли си той, но каза:
— Защо да не ме видиш? Може да дойда пак в Лондон. Ти ще дойдеш в Санкт Петербург. Може да се срещнем в Париж. Кой знае? Ако наистина има съдба, тя явно е решила да ни събере. — „Ще ми се да вярвам в това, ще ми се“.
— Така е — рече тя с крехка усмивка и той разбра, че се съмнява. Шарлът стана. — Сега трябва да ти донеса вода да се измиеш.