— Недей. Бил съм много по-мръсен. Не ми пречи.
— Напротив. Миришеш ужасно. Ще се върна след малко.
И излезе.
Това беше най-мрачният обяд, който Уолдън помнеше от години. Лидия изглеждаше някак замаяна. Шарлът мълчеше, но бе нетипично нервна, изпускаше приборите и ги удряше в чашата си. Томсън беше мрачен. Сър Артър Лангли се опита да поведе разговор, но никой не го поде. Самият Уолдън бе умислен, защото се чудеше как Феликс е разбрал, че Алекс е в Уолдън Хол. Измъчваше го грозно подозрение, което някак беше свързано с Лидия. Все пак тя му беше казала, че Алекс е в хотел „Савой“, и пак тя бе признала, че й е „смътно познат“ от Санкт Петербург. Дали той не я изнудваше по някакъв начин? Тя се държеше доста странно цяло лято, беше някак разсеяна. И сега, когато мислеше за нея така отчуждено за първи път от деветнайсет години, призна пред себе си, че е станала хладна и в леглото. Разбира се, изисканите жени трябваше да са такива, но той много добре знаеше, че това е само една заблуда и жените имат същите желания като мъжете. Дали Лидия не копнееше за друг, за човек от нейното минало? Това би обяснило всичко, което сякаш досега оставаше необяснимо. Той реши, че е ужасно да мисли за своята съпруга като за непозната.
След обяда сър Артър се върна в Осмоъгълния салон, където беше установил щаба си. Уолдън и Томсън си сложиха шапките и излязоха да пушат пури на терасата. Както винаги паркът беше красив, озарен от слънцето. От далечния салон долетяха първите акорди от концерта за пиано на Чайковски: Лидия свиреше. Уолдън почувства тъга. После музиката потъна в рева на мотоциклет, защото още един пратеник идваше да докладва на сър Артър. Засега нямаше новини.
Лакеят им сервира кафе и ги остави сами. Томсън рече:
— Не исках да го казвам пред лейди Уолдън, но мисля, че вече имаме някаква представа кой е предателят.
Уолдън изстина.
— Снощи разпитах Бриджит Калахан, вдовицата от Корк Стрийт. Опасявам се, че не измъкнах нищо от нея, обаче оставих хората си да претърсят къщата. Тази сутрин ми показаха какво са открили. — Той извади от джоба си разкъсан на две плик и го подаде на Уолдън.
Уолдън с ужас видя на него герба на Уолдън Хол.
— Разпознавате ли почерка? — попита Томсън.
Уолдън обърна парченцата. На плика имаше адрес:
Г-н Ф. Кшезински
Корк Стрийт №19
Лондон
— О, господи, не и Шарлът! — възкликна той. Доплака му се.
Томсън мълчеше.
— Тя го е довела тук — рече Уолдън. — Собствената ми дъщеря.
Взираше се в плика, искаше му се да изчезне. Не можеше да сбърка този почерк — беше младежка версия на неговия.
— Погледнете пощенското клеймо — рече Томсън. — Писала му е още щом е пристигнала тук. Изпратено е от селото.
— Как е възможно?
Томсън не отговори.
— Феликс е бил мъжът с каскета — досети се Уолдън. — Всичко се подрежда. — Изпитваше ужасна тъга, беше съкрушен, сякаш негов близък бе починал. Погледна към парка, към дърветата, посадени преди петдесет години от баща му, към моравата, за която семейството му се грижеше от векове, и всичко това му се стори безсмислено, без стойност. Каза тихо:
— Бориш се за страната си, а те предават отвътре социалисти и революционери; бориш се за класата си, а си предаван от либералите; бориш се за семейството си, а дори те те предават. Шарлът! Защо Шарлът, защо? — Задушаваше се. — Що за проклет живот е това, Томсън! Що за проклет живот!
— Трябва да я разпитам — рече Томсън.
— Аз също. — Уолдън стана. Погледна пурата си — беше изгаснала. Изхвърли я и каза: — Да вървим.
Те влязоха в къщата.
Във фоайето Уолдън спря една прислужница.
— Знаеш ли къде е лейди Шарлът?
— Мисля, че е в стаята си, милорд. Да ида ли да проверя?
— Да. Кажи й, че искам да говоря с нея в стаята й веднага.
— Разбира се, милорд.
Томсън и Уолдън чакаха във фоайето. Уолдън се огледа. Мраморният под, витото стълбище, таванът с гипсовите орнаменти, съвършените пропорции — те не струваха нищо. Един лакей мина тихо покрай тях със сведени очи. Поредният пратеник влезе и тръгна към Осмоъгълния салон. Причард прекоси фоайето и взе писмата за изпращане от масичката, точно както беше направил и в деня, когато Шарлът бе написала своето писмо до Феликс. Прислужницата слезе по стълбите.