— Лейди Шарлът ви очаква, милорд.
Уолдън и Томсън се качиха.
Стаята на Шарлът беше на втория етаж в предната част на къщата, с изглед към парка. Беше слънчева и светла, с красиви тъкани и модерни мебели. „От много време не съм влизал тук“, помисли си Уолдън.
— Изглеждаш ядосан, татко — рече Шарлът.
— Имам причина — отвърна той. — Господин Томсън тъкмо ми съобщи най-ужасната новина в целия ми живот.
Шарлът се смръщи.
— Лейди Шарлът, къде е Феликс? — попита Томсън.
Шарлът пребледня.
— Нямам представа, разбира се.
— Не се прави на глупачка! — извика Уолдън.
— Как смееш да ми говориш така!
— Моля за извинение.
— Може би ще е най-добре да оставите това на мен, милорд… — намеси се Томсън.
— Добре. — Уолдън седна до прозореца. „Защо й се извинявам?“
Томсън се обърна към Шарлът:
— Лейди Шарлът, аз съм полицай и мога да докажа, че заговорничите с убиец. Аз и баща ви сме решени да прекратим това; и в частност да се уверим, че няма да отидете в затвора за много дълго време.
Уолдън се втренчи в него. Затвор! Той сигурно искаше просто да я сплаши. Но тогава осъзна с ужас, че Томсън е прав и тя е извършила престъпление…
Полицаят продължи:
— Ако успеем да предотвратим убийството, ще сме в състояние да прикрием вашето участие. Но ако убиецът успее, няма да имам друг избор, освен да ви арестувам — и тогава обвинението няма да е в заговор за убийство, а в съучастничество. На теория може да ви обесят.
— Не! — извика неволно Уолдън.
— Да — тихо потвърди Томсън.
Уолдън захлупи лицето си с длани.
— Трябва да си спестите този ужас — и не само на себе си, но и на майка си и баща си. Трябва да направите всичко, за да ни помогнете да намерим Феликс и да спасим княз Орлов.
„Това не може да бъде — мислеше си отчаяно Уолдън. Струваше му се, че полудява. — Не могат да обесят дъщеря ми. Но ако Алекс бъде убит, Шарлът ще е една от убийците му. Не, няма да се стигне до съд. Кой сега е министър на вътрешните работи? Маккена.“ Уолдън не го познаваше, но Аскуит щеше да се намеси и да спре делото… дали?
— Кажете ми кога за последно видяхте Феликс? — попита Томсън.
Уолдън наблюдаваше Шарлът и чакаше отговора й. Тя стоеше зад едно кресло, стиснала облегалката му с две ръце. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, но лицето й изглеждаше спокойно. Накрая заговори:
— Нямам какво да ви кажа.
Уолдън изстена силно. Как е възможно да продължава да упорства, след като вече е разкрита? Какво ставаше в главата й? Изглеждаше му напълно непозната. „Кога я изгубих?“, запита се той.
— Знаете ли къде е Феликс сега? — попита Томсън.
Тя мълчеше.
— Предупредихте ли го за нашите предохранителни мерки тук?
Беше напълно безизразна.
— С какво е въоръжен?
Мълчание.
— Всеки път, когато не отговорите на въпрос, вината ви се доказва, осъзнавате ли го?
Уолдън забеляза промяна в тона му и го погледна. Томсън вече изглеждаше откровено вбесен.
— Нека ви обясня нещо — рече полицаят. — Може да си мислите, че баща ви ще ви спаси от правосъдието. Той вероятно си мисли същото, но ако Орлов умре, уверявам ви, че ще ви изправя пред съда за убийство. Помислете си за това!
Томсън излезе от стаята.
Шарлът беше смаяна от напускането му. Докато в стаята имаше чужд човек, тя успяваше да запази самообладание, но щом остана сама с баща си, се изплаши, че ще се срине.
— Ще те спася, ако мога — рече той тъжно.
Шарлът преглътна с мъка и извърна очи. „Ще ми се да беше ядосан, това щях да понеса.“
Той погледна през прозореца.
— Аз съм виновен — рече с болка. — Аз избрах твоята майка, аз ти бях баща, аз те отгледах. Ти си каквато аз съм те направил. Не мога да разбера как се е случило всичко това, не мога. — Погледна пак към нея. — Ти можеш ли да ми обясниш, моля те?
— Да, мога — рече тя. Много искаше той да разбере и беше сигурна, че ще разбере, само да успееше да обясни добре. — Не исках да въвлечеш Русия във войната, защото тогава милиони невинни руснаци ще бъдат убити или ранени.
Той я погледна изненадан.
— Така ли? — „За това ли си направила тези ужасни неща? Това ли се опитва да постигне Феликс?“
„Вероятно той ще разбере“, рече си тя с надежда.