Мъжът от Санкт Петербург [bg]

„Но ти не си мой баща“, помисли си Шарлът и сведе глава: не можеше да го погледне.

Мълчаха в продължение на минута. После баща й си издуха носа, стана и тръгна към вратата. Извади ключа от ключалката и излезе. Затвори вратата и Шарлът чу как завърта ключа.

Разплака се.

Това беше втората отвратителна вечеря, която Лидия устройваше за два дни. Беше единствената жена на масата. Сър Артър бе мрачен, защото мащабната му операция се беше провалила напълно. Шарлът и Алекс бяха заключени в стаите си. Базил Томсън и Стивън бяха ледено любезни един към друг, защото Томсън бе разбрал за Шарлът и Феликс и бе заплашил да я прати в затвора. Уинстън Чърчил също присъстваше. Беше донесъл споразумението и бе накарал Алекс да го подпише, но не изглеждаше особено щастлив по повода, защото всички знаеха, че ако Алекс бъде убит, царят ще откаже да ратифицира договора. Чърчил смяташе, че Алекс трябва да напусне възможно най-скоро Англия. Томсън го увери, че ще се погрижи за сигурен маршрут и ще уреди значителна охрана, за да може Алекс да отпътува на следващия ден. Всички си легнаха рано, защото нямаше какво друго да сторят.

Лидия знаеше, че няма да заспи. Така и не беше намерила решение за нищо. Цял следобед тъна в колебания, замаяна от лауданума, и се опитваше да забрави, че Феликс е в къщата й. Алекс си тръгва утре: само да успеят да го опазят още няколко часа… Тя се запита дали няма някакъв начин да накара Феликс да се спотайва още един ден. Може да отиде при него и да му каже, че ще има възможност да убие Алекс утре вечер? Той няма да й повярва. Този план беше безнадежден. Но щом идеята да иде при Феликс се роди в ума й, тя вече не можа да я изгони оттам. „По коридора, после по стълбите, по още един коридор, през детската стая, през дрешника и…“

Затвори плътно очи и се зави през глава. Всичко беше опасно. Най-добре да не прави нищо, да лежи неподвижно, като парализирана. Забравѝ за Шарлът, за Феликс, за Алекс, за Чърчил.

Но тя не знаеше какво ще се случи. Шарлът можеше да се изправи пред Стивън и да му каже: „Ти не си мой баща“. Стивън можеше да убие Феликс. Феликс можеше да убие Алекс. Шарлът можеше да бъде обвинена в убийство. Феликс можеше да дойде тук, в стаята й, и да я целуне.

Нервите й отново се изпънаха и главоболието се завърна. Тази нощ беше много топло. Действието на лауданума отминаваше, но тя бе изпила доста вино на вечеря и главата й още бе замаяна. По някаква причина тази нощ кожата й беше по-чувствителна и щом помръднеше, копринената нощница сякаш стържеше гърдите й. Беше като възпалена, и душевно, и физически. Почти й се искаше Стивън да дойде при нея, но после си каза, че не би го понесла.

Присъствието на Феликс в къщата беше като ослепяваща светлина, която я държеше будна. Тя отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Отвори го по-широко. Вятърът бе малко по-хладен от въздуха в стаята. Наведе се навън и погледна надолу, виждаше двете лампи пред входа и полицаите, които обикаляха пред къщата, ботушите им хрущяха по чакъла.

Какво ли вършеше Феликс горе? Дали правеше бомба? Зареждаше оръжие? Точеше нож? Или спеше, готов да изчака подходящия момент? Или пък бродеше из къщата и се опитваше да намери начин да проникне през охранителите на Алекс?

„Нищо не мога да сторя, нищо.“

Тя взе пак книгата. „Уесекски поеми“ на Харди. Защо я бе избрала? Отвори я на страницата, която бе чела сутринта. Включи нощната лампа, седна и прочете цялото стихотворение. Наричаше се „Нейната дилема“:

Седяха двамата в тъмната църква със стени плесенясали и каменен под, от фреските стари всичко помръква часовник брои на времето равния ход.

Той се обляга на перилата изгнили, слаб е и немощен, идва вече смъртта, да я пита „обичаш ли ме“ сили намира и стиска здраво нейната слаба ръка.

Какво не би дала да можеше искрено да отвърне със „да“ на тази молба, животът й тегне с бреме неистово излъже ли, осъжда тя свойта душа.

Но мрачна е нуждата, смъртта приближава, тя е твърде жестока и струва всяка цена, що за свят е този, който ни принуждава да се изправяме пред толкова страшна вина.

„Точно така — каза си, — когато животът е такъв, какъвто е, кой може да постъпи правилно?“