— О, горкото дете! — Стивън покри лице с ръцете си.
Лидия осъзна, че следващият му въпрос ще бъде кой е бащата? Обзе я паника. Не можеше да му каже, това щеше да го убие. Но трябваше да му каже; искаше да се освободи завинаги от бремето на тези мрачни тайни. „Не питай, не сега, не питай повече.“
Той я погледна. Лицето му беше плашещо безизразно. „Прилича на съдия — рече си тя, — който безстрастно произнася присъда, а аз съм обвиняемата.“
Не питай.
— И бащата, разбира се, е Феликс — рече той.
Тя ахна.
Той кимна, сякаш реакцията й беше достатъчно потвърждение.
„Какво ще направи сега?“, помисли си Лидия със страх. Гледаше лицето му, но не можеше да разчете изражението му: струваше й се напълно непознат.
— О, господи, какво направихме! — въздъхна Стивън.
Лидия внезапно се разприказва:
— Той се появи точно когато тя започна да вижда родителите си като крехки човешки същества, а разбира се, той е изпълнен с живот, идеи, бунтарство… именно нещата, които омагьосват едно младо момиче със свободолюбив дух… Знам го, защото нещо подобно се случи и с мен… и така се е запознала с него, харесала го е и му помага… но тя те обича, Стивън, в този смисъл е твоя. Хората не могат да не те обичат… не могат…
Лицето му беше каменно. На Лидия й се искаше да изкрещи, да я обиди, дори да я удари, но той просто седеше и я гледаше с лице на съдия. После каза:
— Ами ти? Ти помагаш ли му?
— Не съзнателно, не… не помагах и на теб. Аз съм такава отвратителна, лоша жена.
Той стана и я хвана за раменете. Ръцете му бяха студени като на мъртвец.
— Но ти моя ли си?
— Искам да бъда, Стивън — наистина искам.
Той докосна бузата й, но тя не видя любов в изражението му. Потрепери.
— Знам, че не можеш да ми простиш.
— А знаеш ли къде е Феликс?
Тя не отговори. „Ако му кажа, все едно убивам Феликс. Ако не му кажа, все едно убивам него.“
— Знаеш — рече той.
Лидия кимна сковано.
— Ще ми кажеш ли?
Тя се вгледа в очите му. „Ако му кажа, дали ще ми прости?“
— Избирай.
Тя имаше чувството, че пропада с главата надолу в дълбока яма.
Стивън вдигна очаквателно вежди.
— Той е в къщата — рече Лидия.
— Господи! Къде?
Раменете й увиснаха. Направи го. Предаде Феликс за последен път.
— Крие се в детската стая — отвърна немощно.
Изражението му вече не беше каменно. Бузите му поруменяха и очите му блеснаха от ярост.
— Кажи, че ми прощаваш… моля те.
Той се обърна и изтича от стаята.
Феликс хукна през кухнята и стаята за сервиране, носеше свещта, пушката и кибрита. Надушваше сладникавата, леко неприятна миризма на бензин. В трапезарията през дупката в маркуча изтичаше тънка струя. Феликс дръпна маркуча през стаята, за да не може огънят да я разруши твърде бързо, после драсна клечка и я хвърли на напоеното с бензин място на килима. Килимът лумна в пламъци.
Феликс се ухили и продължи да тича.
В салона взе една кадифена възглавница и я подържа за малко над друга дупка в маркуча. После я остави на едно канапе, запали я и хвърли още няколко възглавници отгоре й. Те веднага подеха огъня.
Той хукна през фоайето и по дългия коридор към библиотеката. Тук бензинът се изливаше от края на маркуча и се стичаше по пода. Феликс награби няколко книги от лавиците и ги хвърли в локвата на пода. После прекоси стаята, отвори междинната врата към оръжейната, застана на прага и поднесе свещта към локвата.
Чу се шум като от силен порив на вятър и библиотеката избухна в пламъци. Книгите и бензинът горяха бурно. След миг лумнаха и завесите, а после креслата и ламперията. Бензинът продължаваше да се излива от маркуча и да подхранва огъня. Феликс се засмя силно.
Влезе в оръжейната. Напълни джобовете на палтото си с още патрони и мина в стаята с цветята. Отключи вратата към градината, отвори я тихо и излезе навън.
Тръгна право на запад, отдалечи се на около двеста крачки от къщата, като едва сдържаше нетърпението си. После се обърна на юг и измина същото разстояние, а накрая пое на изток, докато не се озова точно срещу главния вход и се вгледа в него през тъмната морава.
Виждаше втория пазач да стои пред портика, озарен от двете лампи. Пушеше лула. Колегата му вероятно още лежеше в безсъзнание или мъртъв в двора до кухнята. Феликс виждаше пламъците през прозорците на библиотеката, но полицаят беше далече и още не ги бе забелязал. Но всеки момент щеше да ги съзре.