Между Феликс и къщата, на около петдесет метра от входа, имаше голям стар кестен. Феликс тръгна към него по моравата. Полицаят като че ли гледаше в тази посока, но не го забеляза. И без това нямаше значение. „Дори да ме види, ще го застрелям. Вече няма значение. Вече никой не може да спре огъня. Всички ще трябва да напуснат къщата. Още само минутка, само минутка, и ще ги убия и двамата.“
Застана зад дървото и се облегна на него, стиснал пушката. Вече виждаше пламъците през прозорците на трапезарията в другия край на къщата.
„Какво правят?“, зачуди се.
Уолдън хукна по коридора към крилото за гости, почука на вратата на синята стая, където спеше Томсън, и влезе.
— Какво има? — попита Томсън от леглото.
Уолдън включи осветлението.
— Феликс е в къщата.
— Господи! — Томсън стана. — Как така?
— Шарлът го е пуснала — отвърна с горчивина Уолдън. Томсън бързо навлече панталоните и сакото си.
— Знаем ли къде е?
— В детската стая. Носиш ли револвера си?
— Не, но трима от хората ми са при Орлов. Ще взема двама от тях и ще заловим Феликс.
— Идвам с теб.
— По-добре…
— Не спори! — извика Уолдън. — Искам да видя как умира. Томсън го изгледа странно състрадателно, после изтича от стаята и Уолдън го последва.
Тръгнаха по коридора към стаята на Алекс. Пазачът пред вратата се изправи и козирува на Томсън.
— Ти си Барет, нали? — попита Томсън.
— Да, сър.
— Кои са вътре?
— Бишъп и Андерсън, сър.
— Накарай ги да отворят.
Барет почука на вратата и отвътре веднага се чу глас:
— Парола?
— Мисисипи — отвърна Барет.
Вратата се отвори.
— Какво става, Чарли? О, вие ли сте, сър?
— Как е Орлов? — попита Томсън.
— Спи като бебе, сър.
„Да приключваме с това“, помисли си Уолдън.
— Феликс е в къщата — каза Томсън. — Барет и Андерсън идват с мен и графа. Бишъп, остани в стаята. Всички да проверят оръжията си.
Уолдън ги поведе през крилото за гости и нагоре по стълбите към детския апартамент. Сърцето му бумтеше и той изпитваше странна смесица от страх и нетърпение, която винаги го обземаше, когато хванеше на мушка някой голям лъв.
Посочи към вратата на стаята.
Томсън прошепна.
— Има ли електрическа лампа вътре?
— Да — отвърна Уолдън.
— Къде е ключът?
— Вляво от вратата, на височината на рамото.
Барет и Андерсън извадиха оръжията си.
Уолдън и Томсън застанаха от двете страни на вратата, извън линията на огъня.
Барет отвори, Андерсън нахлу вътре и отстъпи встрани, а Барет включи лампата.
Нищо не се случи.
Уолдън огледа стаята.
Андерсън и Барет провериха стаята за учене и спалнята. След миг Барет рече:
— Няма никого, сър.
Детската стая беше ярко осветена и празна. На пода видяха леген с мръсна вода, а до него смачкана кърпа.
Уолдън посочи вратата към дрешника.
— Оттам се минава в малко таванско помещение.
Барет отвори вратата и всички се напрегнаха. Барет влезе с насочено оръжие.
Върна след малко.
— Бил е тук.
Томсън се почеса по главата.
— Трябва да претърсим къщата — рече Уолдън.
— Ще ми се да имахме повече хора — отвърна Томсън.
— Ще започнем от западното крило — каза Уолдън. — Хайде.
Последваха го по дългия коридор до стълбището. Когато тръгнаха по него, Уолдън надуши пушек.
— Какво е това?
Томсън също подуши въздуха.
Уолдън се обърна към Барет и Андерсън: и двамата не пушеха.
Миризмата стана по-силна и Уолдън вече чуваше шум като от вятър в короните на дървета.
Внезапно го обзе страх.
— Къщата ми гори! — извика той и хукна надолу по стълбите.
Фоайето беше изпълнено с дим.
Уолдън се втурна по коридора и блъсна вратата на салона. Жегата го удари като юмрук и той отстъпи назад. Стаята беше в пламъци. Той си помисли отчаяно, че няма да успеят да ги изгасят. Погледна към западното крило и видя, че и библиотеката гори. Обърна се. Томсън беше точно зад него.