За Феликс това беше прекрасен момент.
Той вдигна пушката и тръгна към къщата.
Орлов и още един мъж вървяха насреща му. Още не го бяха видели. Когато се приближиха, зад тях се появи Уолдън.
„Като плъхове в капан“, помисли си Феликс победоносно.
Непознатият погледна през рамо и каза нещо на Уолдън.
Орлов беше на двайсетина метра от него.
Сега!
Опря приклада на пушката на рамото си, прицели се внимателно в гърдите на Орлов и — точно когато той отвори уста да заговори — дръпна спусъка.
На нощната риза на Орлов се появи голямо черно петно, когато куршумът го удари и около четиристотин сачми се забиха в тялото му. Другите двама чуха изстрела и се втренчиха изумени във Феликс. Кръв шурна от гърдите на Орлов и той политна назад.
„Направих го — Феликс ликуваше. — Убих го.“
А сега другият тиранин.
Насочи пушката към Уолдън и извика:
— Не мърдай!
Уолдън и другият мъж застинаха неподвижно.
Тогава се чу писък и Феликс погледна към къщата. Лидия изтича навън, косата й гореше.
Феликс се поколеба за част от секундата и хукна към нея.
Уолдън стори същото.
Докато тичаше, Феликс хвърли пушката и свали палтото си. Стигна до Лидия миг преди Уолдън, покри главата й с палтото си и потуши пламъците.
Тя смъкна палтото от главата си и извика:
— Шарлът е затворена в стаята си!
Уолдън се обърна и побягна към къщата.
Феликс се втурна след него.
Ридаеща от страх, Лидия видя, че Томсън се спуска напред и грабва пушката, която Феликс беше хвърлил на земята. Гледаше с ужас как полицаят я вдига и се прицелва в гърба на Феликс.
— Не! — изпищя тя, хвърли се към Томсън и той изгуби равновесие.
Пушката изгърмя към земята.
Томсън се вгледа изумен в Лидия.
— Не разбирате ли? — извика тя истерично. — Той е страдал достатъчно!
Килимът на Шарлът тлееше. Тя захапа юмрука си, за да не закрещи.
Хукна към умивалника, взе каната с вода и я изля в средата на стаята. Само се вдигна още пушек, нищо повече.
Тръгна към прозореца, отвори го и погледна навън. Прозорците долу бълваха огън и дим. Каменната стена на къщата беше съвсем гладка: нямаше как да слезе по нея. „Ще трябва да скоча; по-добре, отколкото да изгоря“ Тази мисъл я ужаси и тя пак захапа юмрука си.
Втурна се към вратата и започна да върти дръжката, но без резултат.
— Някой да ми помогне, помощ, бързо! — запищя тя.
От килима се вдигнаха пламъци и в средата на стаята се появи дупка. Шарлът се спусна към отсрещната стена, за да е по-близо до прозореца.
Чу ридания и осъзна, че плаче самата тя.
Коридорът беше пълен с дим. Феликс не виждаше почти нищо. Тичаше зад Уолдън и мислеше: „Не и Шарлът, няма да позволя Шарлът да умре, не и Шарлът“.
Хукнаха по стълбището. Целият първи етаж беше в пламъци. Жегата беше ужасна. Уолдън се хвърли през огнена стена и Феликс го последва.
Уолдън спря пред една врата и започна да кашля. Посочи я безпомощен. Феликс завъртя силно дръжката и блъсна с рамо. Не помръдваше. Разтърси Уолдън и извика:
— Ще я разбием!
Двамата — Уолдън още кашляше — застанаха до отсрещната стена пред вратата.
— Сега! — рече Феликс.
Хвърлиха се заедно върху вратата. Дървото се разцепи, но тя не се отвори.
Уолдън спря да кашля, лицето му беше разкривено от ужас.
— Отново! — извика той на Феликс.
Пак застанаха до отсрещната стена.
— Сега!
Хвърлиха се върху вратата.
Тя се разцепи още малко.
Чуха писъка на Шарлът в стаята.
Уолдън изрева от ярост. Огледа се отчаяно и грабна един тежък дъбов стол. Феликс си помисли, че няма да може да го вдигне, но Уолдън го вдигна над главата си и го стовари върху вратата. Дървото се разцепи.
Обезумял от ужас, Феликс пъхна ръце в процепа и започна да откъртва дървото. Пръстите му станаха хлъзгави от кръв.
Отдръпна се и Уолдън замахна отново със стола. Феликс пак откърти отломките. В ръцете му се набиха трески. Чу, че Уолдън мърмори нещо, и осъзна, че се моли. Уолдън замахна за трети път със стола. Столът се счупи, седалката и краката му се отделиха от облегалката, но във вратата вече имаше достатъчно голяма дупка, през която Феликс — но не и Уолдън — да се провре.