Феликс се промуши през дупката и падна в стаята.
Подът гореше и той не виждаше момичето.
— Шарлът! — извика с всички сили.
— Тук съм! — Гласът й се чуваше от другия край на стаята.
Феликс хукна покрай стените, където огънят не беше толкова силен. Тя седеше на перваза на отворения прозорец и дишаше накъсано. Той я сграбчи през кръста, метна я на рамо и хукна обратно покрай стените към вратата.
Уолдън посегна през дупката да я поеме.
Уолдън провря главата и едното си рамо през дупката, за да поеме Шарлът от Феликс. Ръцете и лицето на руснака бяха почернели, а панталоните му горяха. Шарлът се беше ококорила от ужас. Зад Феликс подът започна да пропада. Уолдън пъхна ръка под Шарлът и Феликс като че ли се препъна. Уолдън извади главата си от дупката, пъхна и другата си ръка и успя да хване Шарлът под мишницата. Пламъци ближеха нощницата й и тя запищя.
— Няма страшно, татко ще те вземе — каза Уолдън.
Внезапно цялата й тежест падна на ръцете му, той я изтегли през дупката и тя се отпусна в безсъзнание. В този миг подът на спалнята й пропадна. Уолдън видя лицето на Феликс, докато той политаше към огнения ад долу, и прошепна:
— Господ да се смили над душата ти!
След това хукна по стълбите.
Лидия беше в желязната прегръдка на Томсън, който не й позволяваше да се втурне към горящата къща. Тя се взираше във вратата и се молеше двамата мъже да се появят с Шарлът.
Видя фигура. Кой беше?
Мъжът се приближи. Беше Стивън. Носеше Шарлът.
Томсън пусна Лидия и тя се завтече към тях. Стивън положи внимателно Шарлът на земята, а Лидия се втренчи паникьосана в него.
— Какво… какво…
— Жива е — отвърна той. — Припадна.
Лидия се свлече на тревата и прегърна главата на Шарлът в скута си. Положи ръка под лявата й гърда — сърцето й биеше силно.
— О, детенцето ми!
Стивън седна до нея и тя го огледа. Панталоните му бяха обгорели, а кожата му беше черна и покрита е мехури. Но беше жив.
Лидия се обърна към вратата на къщата.
Стивън проследи погледа й.
Тя осъзна, че Чърчил и Томсън стоят наблизо и ги чуват.
Стивън хвана ръката й и каза:
— Той я спаси и я предаде на мен. После подът пропадна. Той е мъртъв.
Очите на Лидия се изпълниха със сълзи, Стивън забеляза и стисна ръката й.
— Видях лицето му, когато пропадна. Не мисля, че ще го забравя, докато съм жив. Очите му бяха отворени, той бе напълно в съзнание, но… не беше изплашен. Всъщност изглеждаше… доволен.
Сълзите се спуснаха по лицето на Лидия.
Чърчил каза на Томсън:
— Отървете се от тялото на Орлов.
„Горкият Алекс“, помисли си Лидия и заплака и за него.
Томсън попита смаян:
— Какво?
— Скрийте го, заровете го, хвърлете го в огъня, не ми пука какво ще го правите, искам само да се отървете от трупа — повтори Чърчил.
Лидия се втренчи ужасена в него и през пелената на сълзите видя как той вади някакви документи от джоба на халата си.
— Споразумението е подписано — каза Чърчил. — Царят ще научи, че Орлов е умрял при нещастен случай — в пожара, който е изпепелил Уолдън Хол. Орлов не е бил убит, разбирате ли? Не е имало никакъв убиец. — Огледа всички, пълното му лице беше смръщено в агресивно изражение. — Никога не е съществувал човек на име Феликс.
Уолдън се изправи и тръгна към тялото на Алекс. Някой беше покрил лицето му. Лидия чу Стивън да казва:
— Алекс, момчето ми… какво ще кажа сега на майка ти? — Наведе се и скръсти ръцете му над дупката в гърдите.
Лидия се взря в пожара, който поглъщаше толкова години история, поглъщаше миналото.
Стивън се върна до нея и прошепна:
— Никога не е имало човек на име Феликс.
Тя го погледна. Зад него небето на изток изсветляваше в перленосиво. Скоро слънцето щеше да изгрее и да настъпи нов ден.
Епилог
На 2 август 1914 г. Германия напада Белгия. За няколко дни немската армия помита цяла Франция. До края на август, когато всички смятат, че Париж ще падне, важни части от немската армия са изтеглени от Франция, за да защитават Германия от руската инвазия на изток; Париж не пада.
През 1915 г. руснаците официално получават контрол над Константинопол и Босфора.