Прекоси Риджънтс Парк и в северния му край навлезе в предградие на средната класа. Тръгна по опасаните от дървета улици, вглеждаше се в малките градинки пред спретнатите тухлени къщи и търсеше колело, което да открадне. Беше се научил да кара велосипед в Швейцария и установи, че това е идеалното превозно средство за човек, който иска да остане незабелязан, защото беше много маневрено и не привличаше внимание, а в градското движение бе достатъчно бързо, за да настигне автомобил или карета. За нещастие, буржоата в тази част на Лондон като че ли държаха велосипедите си заключени някъде. Видя човек на велосипед на улицата и се изкуши да го изблъска от него, но в този момент минаваха трима пешеходци и колата на пекаря, затова реши да не рискува. Малко по-късно видя момче, което разнасяше доставки от бакалия, но колелото му беше твърде подозрително заради голямата кошница отпред, а на рамката висеше метална табела с името на магазина. Феликс започна да крои алтернативни стратегии, когато най-сетне видя онова, което търсеше.
Мъж към трийсетте излизаше от един двор и буташе колело. Беше със сламена шапка и блейзър на райе, който се издуваше на шкембето му. Той облегна велосипеда на стената на градината и се наведе да сложи щипки на крачолите си.
Феликс бързо се приближи към него.
Мъжът видя сянката му, вдигна поглед и промърмори:
— Добър ден.
Феликс го удари. Човекът падна по гръб и го погледна с глуповато и изненадано изражение. Феликс заби коляно в средното копче на раирания блейзър и въздухът излезе със свистене от тялото на непознатия, който зина безпомощно, за да си поеме дъх.
Феликс се изправи и се озърна към къщата. Една млада жена стоеше до прозореца и го гледаше с ококорени от страх очи, беше запушила устата си с ръка.
Той пак се извърна към мъжа на земята: щеше да мине поне минута, преди дори да помисли да се надигне оттам.
Феликс се метна на велосипеда и пое бързо по улицата. „Човек, който не се страхува, може да стори всичко“, каза си той. Беше научил този урок преди единайсет години на една странична железопътна линия край Омск. Тогава валеше сняг…
Валеше сняг. Феликс седеше върху купчина въглища в един открит вагон и мръзнеше.
Беше му студено вече цяла година, откакто избяга от каторгата в златната мина. В този период бе прекосил Сибир, от скования от лед север почти до Урал. Сега беше само на хиляда и петстотин километра от цивилизацията и топлото време. Голяма част от пътя беше извървял пеша, макар че понякога се качваше в товарни или открити вагони, пълни с кожи. Предпочиташе да пътува с добитък, защото така се топлеше и споделяше храната му. Самият той не се чувстваше човек, а по-скоро животно. Никога не се миеше, вместо палто ходеше с чул, който открадна от един кон, дрипите му бяха пълни с бълхи, а в косата му пъплеха въшки. Любимата му храна бяха сурови птичи яйца. Веднъж открадна едно пони, язди го до смърт и накрая изяде черния му дроб. Беше изгубил и представа за време. Знаеше, че е есен, но не и кой месец е. Често установяваше, че не помни какво е правил предишния ден. В редките моменти, в които идваше на себе си, осъзнаваше, че вече е на прага на лудостта. Никога не говореше с хората. Когато стигаше до град или село, заобикаляше и спираше само да тършува на бунището. Знаеше единствено, че трябва да продължава на запад, защото там ще е по-топло.
Но сега влакът с въглища беше преместен на глух коловоз и Феликс си помисли, че вероятно ще умре. Имаше пазач, един снажен полицай с кожено палто, който трябваше да пречи на селяните да крадат въглища… Когато мисълта му хрумна, Феликс осъзна, че е в миг на просветление, който можеше да е последният. Зачуди се какво ли го е предизвикало и тогава надуши вечерята на полицая. Но мъжът беше едър, здрав и имаше пушка.
„Какво толкова? — рече си Феликс. — И без това ще умра.“
Той стана, взе най-голямата буца въглища, която можеше да носи, и тръгна към хижата на пазача. Влезе вътре и удари стреснатия човек с буцата по главата.
На огъня къкреше яхния в гърне, която бе твърде гореща, за да се яде. Феликс отнесе гърнето навън и го изля в снега, после падна на колене и започна да яде смесената с киша храна. Имаше парчета картофи и ряпа, дебели моркови и късчета месо. Гълташе ги цели. Пазачът излезе от хижата си и стовари силно тоягата си по гърба му. Феликс подивя от гняв, че му пречат да яде. Стана от земята, връхлетя върху пазача и започна да го рита и дере. Онзи се отбраняваше с тоягата, но Феликс не усещаше ударите му. Докопа гърлото му и стисна. И не го пусна. След малко мъжът затвори очи, лицето му посиня, а езикът изскочи. Тогава Феликс довърши яхнията.