Изяде всичката храна в хижата и се стопли на огъня, после спа на леглото на пазача. Когато се събуди, беше с всичкия си. Взе ботушите и палтото от трупа и тръгна към Омск. По пътя направи едно забележително откритие: беше изгубил усещането си за страх. Нещо се беше случило в главата му, сякаш бяха дръпнали някакъв лост. Не можеше да се сети за нещо, което да го плаши. Ако беше гладен, щеше да открадне; ако го преследваха, щеше да се скрие; ако нещо го застрашаваше, щеше да убие. И не искаше нищо. Вече нищо не можеше да го нарани. Любов, гордост, страст и състрадание бяха забравени чувства.
Все пак те се завърнаха по-късно, всичките — освен страха.
Когато стигна Омск, продаде коженото палто на пазача и си купи панталони, риза, жилетка и палто. Изгори парцалите си и плати една рубла за гореща баня и бръснене в евтин хотел. Яде в ресторант, като използва нож и вилица. Видя първата страница на един вестник и си спомни как се чете; тогава разбра, че се е завърнал от гроба.
Седна на една пейка в гарата на Ливърпул Стрийт, като опря колелото на стената до себе си. Чудеше се как ли изглежда Орлов. Не знаеше нищо за него, освен титлата и мисията му. Князът можеше да е някой тъп, коварен царски слуга или садист и развратник, или пък мил белокос старец, който обича да подрусва внучетата си на коляно. Нямаше значение: така или иначе, щеше да го убие.
Беше сигурен, че ще познае Орлов, защото руснаците от неговия сой нямаха и понятие от пътуване инкогнито, било то на тайна мисия, или не.
Щеше ли да се появи Орлов? Ако дойде с влака, с който Йосиф предполагаше, че ще пристигне, и ако след това се срещне с граф Уолдън, както Йосиф бе казал, тогава едва ли щеше да остане някакво съмнение, че информацията е точна.
Няколко минути преди пристигането на влака затворена карета, теглена от четири великолепни коня, изтрополи и спря право на перона. На капрата седеше кочияш, а отзад висеше лакей с ливрея. Един железничар във военна куртка с лъскави копчета се приближи до каретата. Поговори с кочияша и го насочи към другия край на перона. Тогава се появи началникът на гарата във фрак и с цилиндър. Пристъпваше важно, поглеждаше джобния си часовник и сверяваше показанията с гаровия. Отвори вратата на каретата, за да може пътникът да слезе.
Железничарят мина покрай пейката на Феликс и той го сграбчи за ръкава.
— Моля ви, сър — каза, ококорен като наивен чужденец турист. — Това ли е кралят на Англия?
Железничарят се ухили.
— Не, приятел, това е само граф Уолдън. — И отмина.
Значи Йосиф беше прав.
Феликс огледа Уолдън с окото на наемен убиец. Беше висок почти колкото него и мускулест — щеше да е по-лесно да го застреля от някой дребосък. На възраст бе около петдесет. Ако не се броеше лекото накуцване, изглеждаше във форма: можеше да избяга, но не много бързо. Носеше доста отличително светлосиво сако и цилиндър със същия цвят. Косата му беше къса и права, а брадата му бе заострена в стила на покойния крал Едуард VII. Стоеше на перона, облегнат на бастун — възможно оръжие, — и щадеше левия си крак. Кочияшът, лакеят и началникът на гарата се суетяха около него като пчели около царицата си. Позата му беше отпусната. Не си поглеждаше часовника. Не обръщаше внимание на мазниците около него. Беше свикнал с това, цял живот е бил най-важният от всички.
Влакът се появи, бълвайки дим от комина на локомотива. „Мога да убия Орлов сега“, помисли си Феликс и веднага почувства тръпката на ловеца при приближаването на плячката; но вече беше решил да не го прави днес. Дойде само да наблюдава, не да действа. Повечето анархисти убийци бяха небрежни, защото бързаха или действаха спонтанно, поне според него. Той вярваше в планирането и организацията, които бяха анатема за повечето анархисти; те не осъзнаваха, че човек първо трябва да планира собствените си действия — чак когато започне да организира живота на другите, тогава се превръща в тиранин.
Влакът спря с тежка въздишка. Феликс стана и се приближи до перона. В края на композицията имаше нещо като частен вагон, който се различаваше от останалите, защото беше прясно боядисан в други цветове. Той спря точно пред каретата на Уолдън, началникът на гарата пристъпи нетърпеливо напред и отвори една врата.
Феликс се напрегна, докато се взираше през перона в тъмния вагон, от който щеше да се покаже неговата жертва.
Измина още миг и Орлов се появи. Спря на прага за миг и Феликс го огледа добре. Беше дребен, със скъпо на вид тежко руско палто с кожена яка и черен цилиндър. Лицето му бе младо и румено, почти момчешко, с малки мустачки и без брада. Усмихна се смутено. Изглеждаше уязвим. „Много злини са сторени от хора с невинни физиономии“, помисли си Феликс.