Стивън също се беше втренчил в дъщеря си. Лидия забеляза, че дори се е изправил, и едва не се разсмя. Това беше драматично признание на факта, че дъщеря му вече е пораснала, а най-забавното бе, че го направи съвсем неволно. След миг той щеше да се почувства глупаво и да осъзнае, че няма да е в състояние да става всеки път, щом дъщеря му влезе в стаята.
Ефектът върху Алекс обаче беше още по-голям. Той скочи на крака, разля шерито си и силно се изчерви. „О, той бил срамежлив!“, помисли си Лидия. Алекс прехвърли капещата чаша в лявата си ръка и остана да стърчи напълно безпомощен. Настъпи неловка тишина, защото той трябваше да се овладее достатъчно, за да поздрави Шарлът, но беше ясно, че тя чака поздрава му, преди да се е овладял. Лидия тъкмо смяташе да каже нещо, каквото и да е, за да наруши тишината, когато Шарлът пое нещата в свои ръце.
Тя извади копринената кърпичка от джоба на гърдите му, попи с нея дясната му ръка и каза на руски:
— Приятно ми е, Алексей Андреевич. — После стисна вече сухата му длан, взе чашата от лявата, избърса я, попи ръката му, подаде му пак чашата, натъпка кърпичката в джоба му и го накара да седне. Настани се до него и рече:
— Сега, след като спряхте да ръсите пода с шери, ще ми разкажете ли за Дягилев7? Говори се, че бил голям особняк. Познавате ли го?
Алекс се усмихна.
— Да, срещал съм го.
Докато той разказваше, Лидия мислеше за Шарлът, която се бе справила с неловкия момент без никакво колебание и дори зададе въпрос — вероятно подготвен предварително, — с което успя да разсее Орлов от смущението му и го накара да се почувства по-удобно. И беше извършила всичко това с такава лекота, сякаш имаше поне двайсет години опит. Откъде се беше взела тази самоувереност?
Лидия улови погледа на съпруга си. Той също беше забелязал изтънчеността на Шарлът и се усмихваше до уши, цял засиял от бащинска гордост.
Феликс вървеше нагоре-надолу из парк „Сейнт Джеймс“ и обмисляше видяното. От време на време се озърташе към пътя и елегантната бяла фасада на къщата на Уолдън, която се издигаше над високата стена като благородническа глава над колосана яка. „Въобразяват си, че там са в безопасност“, мислеше си той.
Седна на една пейка, откъдето можеше да наблюдава къщата. Средната класа на Лондон сновеше покрай него: момичетата с крещящите шапки, чиновниците и търговците, тръгнали към дома си, с тъмни костюми и бомбета. Имаше и клюкарстващи бавачки с бебета в колички или прекалено навлечени малки дечица; имаше и джентълмени с цилиндри, тръгнали към или от клубовете по „Сейнт Джеймс“; лакеи с ливреи разхождаха дребни грозни кученца. Дебела жена с голяма пазарска чанта се тръшна на пейката до него и рече:
— Голяма жега, нали?
Той не знаеше какво трябва да отговори, затова се усмихна и извърна глава.
Изглежда, Орлов съзнаваше, че в Англия животът му е в опасност. Беше се показал само за няколко секунди на гарата и изобщо не излезе от къщата. Феликс предполагаше, че предварително е помолил да го посрещне закрита карета, защото времето беше хубаво и повечето хора пътуваха в отворени карети.
Осъзна, че до днес е планирал убийството по-скоро абстрактно. То беше въпрос на международна политика, дипломатически свади, съюзи и намерения, военни възможности, хипотетични реакции на далечни кайзери и царе. Сега внезапно бе добило плът и кръв: това беше истински човек, с определен ръст и телосложение, младо лице с тънки мустачки, лице, което трябваше да бъде смазано от куршум; това беше късо тяло с тежко палто, което трябваше да бъде превърнато в кървава каша от бомба; това беше гладко избръснато гърло над възела на вратовръзката, което трябваше да бъде прерязано и от него да бликне кръв.
Феликс се чувстваше напълно способен да го направи. Даже нещо повече — нямаше търпение. Съществуваха някои въпроси — но на тях щеше да получи отговори; имаше и проблеми — но те щяха да бъдат разрешени; щеше да е нужен кураж — а той разполагаше с него в изобилие.
Представи си Орлов и Уолдън в онази красива къща, издокарани с фините си дрехи, заобиколени от тихи слуги. Скоро щяха да вечерят на дълга маса, чиято полирана повърхност щеше да отразява като в огледало колосаните салфетки и сребърните прибори. Щяха да се хранят със съвършено чисти ръце, дори с бели нокти, а жените да са с ръкавици. Щяха да изядат само една десета от сервираната храна и останалото да изпратят пак в кухнята. Вероятно щяха да говорят за расови коне, за новата дамска мода или за кралска особа, която всички познават. Междувременно хората, които щяха да се бият в тази война, трепереха в копторите си в суровия руски климат — и все пак винаги бяха готови да намерят още една паница картофена супа за скитащ анархист.
7
Сергей Павлович Дягилев (1872–1929) — прочут руски театрален и балетен импресарио. Основател на най-прочутата балетна трупа на всички времена „Руският балет на Дягилев“, която триумфира 20 сезона по най-големите световни сцени. — Б.пр.