Сега, когато лежеше до нея след деветнайсет години, Уолдън си помисли, че все още има това усещане, и се усмихна печално в мрака.
Онази вечер в Санкт Петербург я видя още веднъж. След вечерята се беше залутал из подобната на лабиринт сграда на посолството и се озова в музикалния салон. Тя беше там сама, седеше пред пианото и изпълваше стаята с дива, страстна музика. Мелодията му беше непозната и почти нехармонична, но именно Лидия го впечатли. Бледата недосегаема красавица вече я нямаше: очите й сега блестяха, тя тръскаше глава, тялото й трепереше от емоция и приличаше на съвсем различна жена.
Той така и не забрави тази музика. По-късно разбра, че това е Концерт за пиано в ре минор на Чайковски, и оттогава ходеше да го слуша при всяка възможност, макар че никога не каза на Лидия защо.
Тръгна си от посолството и се върна в хотела да се преоблече, защото имаше среща за карти в полунощ. Беше запален комарджия, но не от саморазрушителния вид: знаеше колко може да си позволи да изгуби и когато го изгубеше, просто спираше. Ако натрупаше огромни дългове, щеше да се наложи да моли баща си да ги плати, а той не би понесъл подобно нещо. Понякога печелеше доста големи суми. Ала не парите го привличаха в хазарта: харесваха му мъжката компания, пиенето и късният час.
Но на тази среднощна среща не отиде. Причард, камериерът, тъкмо връзваше вратовръзката му, когато британският посланик почука на вратата на апартамента. Негово Превъзходителство изглеждаше като току-що станал от леглото и облечен набързо. Първата мисъл на Стивън беше, че е избухнала революция и всички британци трябва да търсят убежище в посолството.
— Опасявам се, че имам лоши новини — каза посланикът. — Най-добре седнете. Телеграма от Англия. За баща ви.
Старият тиранин беше умрял от сърдечен удар на шейсет и пет години.
— Проклет да съм! — възкликна Стивън. — Още е млад.
— Моите искрени съболезнования — рече посланикът.
— Много любезно от ваша страна да дойдете лично.
— Нищо подобно. На ваше разположение съм.
— Много сте мил.
Посланикът му стисна ръката и си тръгна.
Стивън се втренчи в нищото, мислеше за баща си. Той беше изключително висок човек с желязна воля и кисел нрав. От сарказма му можеха да ти избият сълзи. Имаше три начина да се справиш с него: да станеш същият, да му се подчиниш или да си тръгнеш. Майката на Стивън, мило, безпомощно викторианско момиче, се беше подчинила и умря млада. Стивън си тръгна.
Представи си как баща му лежи в ковчега и си каза: „Най-после си безпомощен. Вече не можеш да разплакваш прислужниците, да караш лакеите да треперят, а децата да бягат и да се крият. Вече не можеш да уреждаш бракове, да гониш арендатори или да осуетяваш проектозакони. Вече не можеш да изпращаш крадци в затвора или агитатори в Австралия. Пепел при пепелта, прах при прахта“.
След години той преосмисли отношението си към него. Сега, през 1914 г., когато беше на петдесет, Уолдън можеше да признае пред себе си, че е наследил част от качествата на баща си: любознателността, вярата в рационализма и трудолюбието, защото смяташе, че трудът е смисълът на съществуването. Но тогава, през 1895-а, изпитваше единствено негодувание.
Причард се появи с бутилка уиски на табла и каза:
— Днес е много тъжен ден, милорд.
Това „милорд“ стресна Стивън. С брат му имаха благороднически титли — Стивън беше лорд Хайкомб, — но слугите винаги се обръщаха към тях със „сър“, „милорд“ наричаха единствено баща им. Сега, разбира се, той самият беше графът на Уолдън. Заедно с титлата вече притежаваше няколко хиляди акра от Южна Англия, голямо парче от Шотландия, шест расови коня, Уолдън Хол, вила в Монте Карло, ловна хижа в Шотландия и място в Камарата на лордовете.
Вече трябваше да живее в Уолдън Хол. Това бе семейният дом и графът постоянно го обитаваше. Реши да прокара електрическо осветление. Щеше да продаде някои стопанства и да инвестира в имоти в Лондон и в Северноамериканските железници. Щеше да държи първата си реч в Камарата на лордовете — но за какво да говори? За външната политика вероятно. Трябваше да се занимава с наемателите и да управлява няколко имения. Щеше да се появи в двора през новия сезон и да организира ловни приеми…
Но му трябваше съпруга.
Ролята на граф на Уолдън не можеше да се изпълнява от ерген. Всички тези приеми се нуждаеха от домакиня, някой трябваше да отговаря на поканите, да обсъжда менюто с готвачите, да разпределя спалните за гостите, да седи в другия край на дългата маса в трапезарията на Уолдън Хол. С две думи, трябваше да намери графиня.