— Бюджетът за следващите пет години е седем и половина милиарда рубли — продължи Алекс.
По десет рубли на лира, пресметна Уолдън, това прави седемстотин и петдесет милиона.
— Много мащабна програма — кимна той, — но ми се ще да я бяхте започнали преди пет години.
— На мен също — съгласи се Алекс.
— Тази програма надали ще се осъществи, преди да влезем във война.
Алекс сви рамене.
„Той не възнамерява да прави прогнози колко скоро Русия може да влезе във война, разбира се“, помисли си Уолдън.
— Първата ви работа трябва да е да увеличите калибъра на оръдията на вашите дреднаути.
Алекс поклати глава.
— Третият ни дреднаут скоро ще бъде пуснат на вода. Четвъртият се строи в момента. И двата ще имат дванайсетинчови оръдия.
— Това не е достатъчно, Алекс. Чърчил иска петнайсетинчови оръдия за нашите.
— И е прав. Командирите ни знаят това, но политиците — не. Нали познаваш Русия, чичо: на новите идеи винаги се гледа с недоверие. Нововъведенията отнемат цяла вечност.
„Май се дуелираме“, помисли си Уолдън.
— А какъв е вашият приоритет?
— Сто милиона рубли ще бъдат похарчени незабавно за черноморския флот.
— На мен ми се струва, че Северно море е по-важно. — „Поне за Англия.“
— Ние гледаме по-скоро към Азия — най-опасният ни съсед е Турция, а не Германия.
— Те може да се съюзят.
— Възможно е. — Алекс се поколеба. — Най-голямата слабост на руския флот е, че нямаме пристанище в по-топли води.
Това звучеше като началото на предварително подготвена реч. „Започна се — помисли си Уолдън. — Стигаме до същността.“ Но продължи с маневрите:
— Ами Одеса?
— На брега на Черно море. Докато турците държат Константинопол и Галиполи, ще контролират протока между Черно и Средиземно море, така че, стратегически погледнато, за нас Черно море не е нищо повече от едно голямо езеро.
— И затова Руската империя от стотици години се опитва да напредне на юг.
— Защо не? Ние сме славяни, а много от балканските народи също са славяни. Ако те искат свобода, ние, разбира се, им симпатизираме.
— Разбира се. И все пак, ако я получат, вероятно ще позволят на вашия флот да премине свободно към Средиземно море.
— Славянски контрол на Балканите ще ни е от полза. А още по-добре ще е руски контрол над Балканите.
— Без съмнение — само че, доколкото виждам, това още го няма в раздадените карти.
— А не би ли искал да обмислиш въпроса по-добре?
Уолдън отвори уста да отвърне, но рязко я затвори. „Това е — рече си той. — Това искат, това е цената. Не можем да дадем Балканите на Русия, за бога! Ако сделката зависи от това, значи няма сделка…“
Алекс тъкмо казваше:
— Ако ще воюваме заедно, трябва да сме силни, а именно регионът, за който говорим, трябва да се укрепи. Нима не е естествено да поискаме помощ от вас.
Въпросът бе изложен възможно най-ясно: „Дайте ни Балканите и ще се бием за вас“.
Уолдън се съвзе, намръщи се сякаш от объркване и рече:
— Ако Британия контролираше Балканите, бихме могли — поне на теория — да ви ги дадем. Но ние не можем да дадем нещо, което не притежаваме, затова не съм сигурен как ще ви помогнем да се „укрепите“ — както ти се изрази — в този регион.
Алекс реагира много бързо, явно беше подготвил отговора си:
— Но можете да признаете Балканите за руска сфера на влияние.
„О, не е толкова зле — рече си Уолдън. — Това може да се уреди.“
Беше изключително облекчен. Реши да изпита твърдостта на Алекс, преди да продължи преговорите.
— Разбира се, бихме могли да се съгласим да покажем по-голяма благосклонност към вас, отколкото към Австрия и Турция, в тази част на света.
Алекс поклати глава и заяви категорично:
— Ние искаме нещо повече.
Е, струваше си да опита. Алекс беше млад и срамежлив, но не позволяваше да го будалкат. Лош късмет.
Уолдън имаше нужда от време, за да помисли. За да удовлетворят искането на Русия, трябваше да направят значителна промяна на международната сцена, а подобни промени, също като движенията на тектоничните плочи, предизвикваха земетресения на най-неочаквани места.
— Може би е добре да поговориш с Чърчил, преди да продължиш — каза Алекс с лека усмивка.