„Знаеш, че ще го направя“, помисли си Уолдън. Внезапно осъзна колко добре се беше справил Алекс. Първо го беше изплашил с едно съвсем безумно искане; а после, когато изложи истинското, Уолдън бе така облекчен, че почти му се зарадва.
„Мислех си, че ще го манипулирам, а ето че той манипулира мен.“
Уолдън се усмихна.
— Гордея се с теб, момчето ми.
Тази сутрин Феликс реши кога, къде и как ще убие княз Орлов.
Планът започна да се оформя в главата му, докато четеше „Таймс“ в библиотеката на клуба на Джубили Стрийт. Въображението му бе разпалено от параграф в колонката с дворцовите събития:
Княз Алексей Андреевич Орлов пристигна от Санкт Петербург вчера. Той ще гостува на граф Уолдън в Лондон по време на сезона. Княз Орлов ще бъде представен на Техни Величества краля и кралицата в четвъртък, 4 юни.
Сега вече беше сигурен, че Орлов ще е на определено място на определена дата и в определен час. Подобна информация бе съществена за едно внимателно планирано убийство. Феликс бе очаквал да я получи или от някой слуга на Уолдън, или като наблюдава Орлов и проучи навиците и срещите му, но вече нямаше нужда да рискува с разговори с прислугата или следене. Зачуди се дали Орлов знае, че вестниците публикуват намеренията му, сякаш за да помогнат на евентуални убийци. „Колко типично за Англия“, помисли си той.
Следващият проблем беше как да се доближи достатъчно до него, за да го убие. Трудно щеше да проникне в двореца, но „Таймс“ даде отговор и на този въпрос. На същата страница, с дворцовите новини, между съобщение за бал, даван от лейди Бейли, и подробности от последните завещания, той прочете:
За да се улесни редът за влизането на каретите на гостите на Техни Величества в Бъкингамския дворец, бяхме помолени да обявим: в случай че гостите имат привилегията да влизат през вход „Пимлико“, кочияшът на всяка карета, която се връща за гостите, трябва да остави на полицая вляво от входа картичка с ясно изписаното име на дамата или господина, на когото принадлежи каретата; а когато каретите идват да вземат гости от големия вход, подобна картичка трябва да бъде подадена на полицая, стоящ на пост вляво от входа, водещ към Четириъгълния двор на двореца.
За да е възможно гостите да се възползват от гореизложените мерки, е необходимо един лакей да придружава каретата, която ще бъде извикана само когато бъдат съобщени имената на лакеите, които трябва да чакат на входа, за да я извикат; в противен случай няма да бъдат предприемани никакви действия. Вратите ще бъдат отворени за прием на гостите в осем и половина.
Феликс го прочете няколко пъти: нещо в стила на „Таймс“ го затрудняваше изключително много. Разбра поне това, че когато хората излязат от двореца, лакеите им ще бъдат изпращани да докарат каретите, които ще бъдат спрени някъде другаде.
„Трябва да има начин — помисли си той — някак да се кача върху или в каретата на Уолдън, докато се връща към двореца да ги вземе.“
Но оставаше една главна трудност. Нямаше оръжие.
Лесно можеше да се сдобие с него в Женева, но бе рисковано да го пренася през няколко граници: нямаше да го пуснат в Англия, ако претърсеха багажа му.
Със сигурност беше също толкова лесно да се сдобие с оръжие и в Лондон, но не знаеше как и не му се искаше да разпитва. Беше огледал оръжейните магазини в Уест Енд и забеляза, че всички, които влизат и излизат, са от висшата класа: там нямаше да го обслужат, дори да имаше парите да купи красивите и точни оръжия. Беше прекарал известно време в долнопробни кръчми, където сред престъпниците със сигурност се продаваха оръжия, но не видя нищо подобно, което не го изненада особено. Единствената му надежда бяха анархистите. Беше поговорил с онези от тях, които смяташе за „сериозни“, но те не отвориха дума по този въпрос, вероятно именно заради неговото присъствие. Той беше нов и още не му вярваха. В техните групи винаги присъстваха полицейски шпиони и макар че това не пречеше на анархистите да приемат непознати, ги правеше предпазливи.
Не беше време за подмолни проучвания. Трябваше да пита направо как да се сдобие с оръжие, но да го направи внимателно. Веднага след това щеше да прекрати връзките си с Джубили Стрийт и да отиде в друга част на Лондон, за да избегне риска да бъде проследен.
Той се замисли за младите евреи хулигани от Джубили Стрийт. Те бяха гневни и жестоки. За разлика от родителите си те отказваха да работят като слуги във фабриките в Ист Енд, за да шият костюми за аристократите по поръчка на шивачите от Савил Роуд. За разлика от родителите си те не обръщаха внимание на консервативните приказки на равините, но още не бяха наясно дали решението на проблемите им се крие в политиката, или в престъпленията.