Феликс смяташе, че най-обещаващ е Нейтън Сабелински. Около двайсетгодишен, по-скоро със славянска хубост, той носеше високи колосани яки и жълти жилетки. Феликс го беше виждал сред комарджиите на Къмършъл Роуд: явно разполагаше с пари, щом харчеше за комар и дрехи.
Огледа библиотеката. Освен него тук имаше един заспал старец, жена с дебело палто, която четеше „Капиталът“ на немски и си водеше бележки, и литовски евреин, наведен над руски вестник — четеше го с помощта на лупа. Феликс излезе от помещението и слезе на долния етаж. Нейтън и приятелите му не се виждаха никъде. Беше твърде рано за него: той работеше нощем, ако изобщо работеше.
Феликс се върна в Дънстън Хаусис. Сложи в картонения си куфар бръснача, чисто бельо и чиста риза и каза на Мили, жената на Рудолф Рокър:
— Намерих си стая. Довечера ще дойда да благодаря на Рудолф.
Закрепи куфара на задната седалка на велосипеда и пое на запад, към Централен Лондон, а после на север към Камдън Таун. Там откри уличка с високи, някога величествени къщи, построени за претенциозни семейства от средната класа, които сега се бяха изнесли в предградията, в края на новите железопътни линии. В една от тях той нае неугледна стая от ирландка на име Бриджит. Плати й десет шилинга аванс за две седмици.
По обяд се върна в Степни, пред дома на Нейтън на Сидни Стрийт. На тази улица къщите бяха ниски: с две стаи на горния и две стаи на долния етаж. Предната врата на неговата къща беше широко отворена. Феликс влезе.
Шумът и миризмата го удариха като юмрук. В една малка стая шиеха поне петнайсет-двайсет души. Мъжете използваха машини, жените шиеха на ръка, а децата гладеха готовите дрехи. От ютиите се вдигаше пара и се смесваше с вонята на пот. Машините тракаха, ютиите съскаха, а работниците безспирно дърдореха на идиш. Отрязани парчета плат, готови за зашиване, бяха натрупани на всяка свободна повърхност по пода. Никой не вдигна глава към него, всички работеха невероятно бързо.
Той заговори едно момиче с бебе в скута. Тя пришиваше на ръка копчета на ръкава на сако.
— Нейтън тук ли е?
— Горе е — рече момичето, без да спира работата си.
Феликс излезе от стаята и тръгна по тясното стълбище. В двете малки спални имаше по четири легла. Повечето бяха заети, вероятно от хората от нощната смяна. Откри Нейтън в задната стая, седеше на ръба на леглото и си закопчаваше ризата.
— Феликс, как си?
— Трябва да говоря с теб — отвърна Феликс.
— Говори тогава.
— Ела навън.
Нейтън си облече палтото и излязоха на Сидни Стрийт. Застанаха на слънце, близо до отворения прозорец на импровизираната фабрика, защото шумът отвътре заглушаваше думите им.
— Това е шивачницата на баща ми — рече Нейтън. — Плаща на едно момиче пет пенса, за да скрои панталони — час работа. Ще плати още три пенса на момичетата, които режат, гладят и шият копчета. После ще отнесе панталоните на шивач в Уест Енд и ще получи девет пенса. Печалба — едно пени — достатъчно да купи комат хляб. Ако поиска от шивача десет пенса, той ще го изхвърли от магазина си и ще даде работата на друг от десетината евреи шивачи на тази улица. Не искам да живея така.
— Затова ли стана анархист?
— Тези хора правят най-красивите дрехи на света, видя ли те как са облечени?
— И как ще се промени положението — чрез насилие?
— Така мисля.
— Сигурен бях, че мислиш така. Нейтън, трябва ми оръжие.
Нейтън се засмя нервно.
— Защо?
— Защо му е оръжие на един анархист?
— Ти ми кажи, Феликс.
— За да краде от крадците, да потиска тираните и да убива убийците.
— А ти какво по-точно ще правиш?
— Ще ти кажа — ако наистина искаш да знаеш…
Нейтън се замисли за миг и отвърна:
— Иди в кръчмата „Тигана“ на ъгъла на Брик Лейн и Троул Стрийт. Питай за Гарфилд Джуджето.
— Благодаря ти! — отвърна Феликс, не успя да скрие триумфа в гласа си. — Колко пари ще ми трябват?
— Пет шилинга за малък револвер.
— Ще имам нужда нещо по-надеждно.
— Хубавите оръжия са скъпи.